Още веднъж.
И още веднъж.
И още …
Защото цялото
творчество на този весел пияч на кубински ром, говори единствено, за тежестта на Самотата, като неотменима част от битието на преддигитализираният
гражданин на света. И, в това е можеби същността на особената мъжествена
привлекателност на Творчеството на Папа.
СЛУЧАЯТ “ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ”, чиято стогодишнина (21.07.1899-21.07.1999.!) в
България бе отбелязана предимно от малотиражни литературни медии
напомня, че световните литературни великани трудно излизат от мода и завинаги
вселяват панически страх в казионните рупори на властта. Етикетиращи всеки,
който не е с тях. Което не винаги означава, че е срещу тях. Макар поругана,
личността на Поета е някак особено застрашителна за устоите на онова, което
все още се нарича държавност. Лепенката “анархо-комунист” се явява
подходяща. Дори т.н. “АМЕРИКАНСКИ ЦЕНТРОВЕ” посипани от
депарментите на САЩ по злачните места на БАЛКАНИТЕ,
изпаднали в криогенна дрямка всред библиотеки с книги втора употреба, не си
помръднаха пръст да почетат своят – именно своят, литературен корифей.
Интересувайки се между другото, дали нацията вече е „стигнала дъното“.
Пропускайки да установят, че за балканското интелектуално пространство, ЯВЛЕНИЕТО
ПАПА
ХЕМИНГУЕЙ е особено съществено, важно и значимо. Щатски автор от
началото на двадесети век, по стечение на задължения и обстоятелства, прекосил
някогашно ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ по време на ЦАР БОРИС ТРЕТИ КОБУРГ-ГОТТА
ОБЕДИНИТЕЛ. Преповтарящ този факт в свои кратки разкази. Едва-едва
прескочили конкретизма на телеграфическа военна кореспонденция. Позволил си да
напомни, дори за ФЕРДИНАНД САКС КОБУРГ-ГОТА, баща на БОРИС
ТРЕТИ, именувайки го “СТАРЕЦЪТ”. Допустимо е, щото в така
токазателната “ВЕЧЕН ПРАЗНИК”, да не икономисано някоя есе в повече, за пРЕМИНАВАНЕТО
НА ПАПА ПРЕЗ БЪЛГАРИЯ. По всички изглежда, че тази книга подозрително
спешно е доведена до обем на ЧАПБУУК. Къде са останалите нейни
страници? Подцензорни ли са? Все още ли? На това трудно би могъл да отговори
някой. За ГЕНЕРАЦИЯТА МЕРИ-ХОЧНЪР, Балканите може да не са съществен проблем, и особено КОМУНИСТИЧЕСКА
БЪЛГАРИЯ ОТ СРЕДАТА НА МИНАЛИЯТ ДВАДЕСЕТИ ВЕК. Така ли е понастоящем?
Знае се, че преди да напусне Куба, Папа разпалва голям огън всред
ФИНКА
ВИХИЯ, на който изгаря част от “НЕНУЖНАТА” документация. Но, какво
от това? Бележките към доста позакъснялите преводи на ПАПА, с автор Дмитри
Иванов самопатентовал се още по “ТАТОВО ВРЕМЕ” за представяне на Папа
у нас, не казват много. Дали са се учили балканските писатели от знаменития
майстор на словото, е допустимо и очевидно. Превеждан още преди ВТОРАТА
СВЕТОВНА ВОЙНАь от ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ, той става знаменит с обнародване на „ЗА КОГО
УСДРЯ ЧАСЪТ“, „ СНЕГОВЕТЕ НА КИЛИМАНДЖАРО“, и „СБОГОМ НА ОРЪЖИЯТА“. Приживе
значителният за българската литература ВАСИЛ ПОПОВ, бе дал възможност една
нелегално внесена в страната грамофонна плоча, годината бе 1960.!, с изказвания
на ПАПА да върви от ръка в ръка през ПИСАТЕЛСКОТО КАФЕНЕ на „АНГЕЛ КЪНЧЕВ“ № 5,
в столицата СОФИЯ. Поне за повече от един един съвременен български писател, с
положителност се знае, че литературният стил „ПАПА“ е съдбовно значение. (опов и Серафим Севернякq последователно
починали в Хавана.)
ВСЯКО
ЕДНО ВРЕМЕ, НЕЗАВИСИМО ОТ ПОЛИТИЧЕСКИТЕ МУТАЦИИ, притежава свои характерни
икони. Mо време на Папа, това са Холивуд и Форд. Днес
тбезброй всевъзможни икони така задъхано идват - и толкова бързо отшумяват, че
човек предпочита да не се привързва към никоя от тях. Доколко Папа
е икона на своето време за Страните на Свободния Свят, е слабо
неизвестно. Но фактът, че го откриваме успоредно с творци-икони за не едно поколение от Другата Страна На Желязната Завеса, говори
откровено за възможностите за развитие на литературните процеси в съвременния,
все още частично глобализиран свят. Странни “комунистически” икони,
тихомълком преодоляли твърдият партиен канон, без да пренебрегват вътъка на
едно унизително битие, пропуснали да го славословят – и поради това завинаги
под подозрение, остават неоспорими и литературно значими успоредно с Папа,
без да го имитират. Начиная от дните на Испанската Гражданска Война, а
можеби много по-отдавна. За съвременния изследовател това са някога съмнителни
– днес все повече устойчиви ковергентни точки. Които - ще не ще - човечеството
следва в пътя на едно естествено съвместно развитие. Точки, най-популярно
пръкващи именно в ареала на науката, изкуствата и културата. Чрез своите
понякога прекалено шумни, или отчайващо безшумни жертви. На изследователи, на
културтрегери, или просто на человеци. В този смисъл Двадесети Век все още е
тук. Първично дигитализиран, той не иска да си тръгне. Пропит до кост от Аналоговия
Дух на Просвещението на Деветнадесети Век. Продължавайки да витае над
света именно, чрез сенките на литературни великани.
АКО ДА БЕ
БЪЛГАРИН, Папа едва ли би могъл да постигне подобни духовни, икономически
и политически висоти, да се изяви така устойчиво и задълбочено. Да постигне
най-високо литературно признание в мирови план. Неговите първи работи така
стряскащо излизат на литературната сцена, че начални тиражи са характерни дори
за никаквия литературен пазар на Балканите. Където творци на нивото
на Папа са бол-бол, и съвсем навреме, но ограничеността на приложимост на
местните езици замразява и унищожава тяхното световно звучене, а местните
диктатори бързат да ги унищожат във физикален смисъл. Все още няма да
изброяваме имена. Един Димитър ДИМОВ, е не по-малко значим за
световната литература от Папа, но той – макар национално оценен - остава
предимно за местна консумация. На практика, Творецът на Балканите
рядко бива допуснат да осъществи мечтите свои на изява. А, опита ли се да каже Истинската
Истина, Творецът на Балканите остава
изцяло Беззащитен. Никой не го е
еня, за неговият частен артистичен принос. В тази точ ка на света, няма нищо
по-страшно от това, да развалиш на Чорбаджията рахатлъка. Ако да бе
българин, македонец, албанец, турчин, грък, сърбин, черногорец, хърватин или
словенец, Папа едва ли би могъл да
обнародва – за написване би го списал – знаменитото есе “Кой Уби Ветераните от Войната
във Флорида?” (In „NEW MASSES“,
17.09.1935.!). Той просто би изчезнал - първом от печатащите медии, подир това
от Този Тъй Лъжовен Божи Свят (Алеко
Константинов, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Гео Милев, Никола Йонков Вапцаров, Иван Хаджийски, Георги Марков, и
много, много, много други!) У нас, Обществото си
позволява да третира
Творците, като излишни
хитреци, самоосъдили се на бавна, гладна и мъчителна смърт в името на химера.
Задължително открити „Post
Mortem”,
те биват за кратко превъзнасяни, за да бъдат игнорирани и забравени, предимно
по политически причини. Защото наред са Следващите Жертви. Отстояваното Собствено Мнение е рядко
познат Лукс за Твореца от Балканите. Шумни гърла пропадат в
неизвестност, или биват запушвани чрез изстрел тила. В най-добрия случай, това
е унизително подхвърлена бедняшка пенсия (Христо
Фотев и Останалите!) В замяна на това, една лесно променяща се в цвят
самодоволна бюрокрация, продължава да върти държавните педали на място. Така,
интегралното духовно пространство на Балканите испокон веков бива
умишлено предвидливо капсулирано. Някога, под давление на Нотабилите на Европа.
Днес, чрез явните и неявни финансови механизми (Не индивидуално творчество – а работа по Проект!), на Световната
Общност. Която само си се прави, че опазва цивилизации и природни
дадености, че развива култури, и реализира превенции. Умело игнорирайки всяко
творчество, изведено на сцената на поносимостта със собствени сили и талант;
чрез подпомагане на доказано неработоспособни за Балканите
работни езици, чрез налагане – пв зависимост от политическият вятър, на руски,
френски, немски и английски за мастер-езики; чрез спонсориране на етническо
напрежение; чрез привнасяне на чужди религиозни общности. За целево изсмукване
на интелектуалния потенциал на Балканските Нации. Което все още
не е никакъв глобализъм, и дори не е регионализъм. Съвременният Българин, не
би могъл да не си припомни легендата за футуристичната изложба на Жорж
Папазов в София, в средата на тридесетте години на Двадесети Век. Време на
окончателен преход на света, към конструктивизъм и абстракционизъм. Възприет
при сърце и прокламиран по света, Маестро Папазов е здравата оплют по
радио и в преса, от собствените си събратя. Хубаво натрошили витрините на
столичната изложбена зала, та Жорж да побърза да се поклони и да
целува (Това буквално!), парижка земя
вместо балканска. По това време Творецът-Българин, все още не е
управляван “умело” в своя творчески път от специално Министерство на Културата,
но задължително изографисва копривщенски къщи с бои “Шминке” върху платна “Ле
Франк”, под подозрителното око на Министерството на Вътрешните Работи. За
което всеки авангардист е нищо повече от потенциален комунист. Без да престане
да мечтае, вътре в своят протовъзрожденски родолюбив пашкул, за Велика
България с Излаз на Беломорието. Пропускайки да открие същността на
онзи зловещ Hominus Futurus, (По Жорж
Папазов!), предназначен да превърне достижимите възрожденски мечтания в
прах, пепел и отпадъци, та да изгради сглобяеми блокове за Вуйчо и Стрина от село.
Привикани чрез пропоганда и насилие, да се трудят в някоя недалечна долина на
индустриалната смърт. Заменили екологическата чистота и наивитет на родното си село, с приспособления за почистване на отпаден индустриален
шлам, под светлина на калпаво премигващи неони. Българинът няма как да не
спомня случайното и недотам случайно преминаване на Папа по време на Балканските
Войни през една изцяло разорена страна наричана Царство България.
Все още е неясно, доколко епизодично е това. Колко дълго е пребивал по
българските фронтове на честта. Какво е взел – какво е оставил по задрямалите
гари на тогавашна България. Изречените тогава гневни думи от Папа, по адрес на Кобургите
– Баща и Син, едва понастоящем достигат до съзнанието на съвременния
българин. За да бъдат незабавно изтрити под звуците на чцалка и хашиш. А са
изминали не повече от деветдесет години земно време. Такава е творческата
околна среда на Балканите изобщо и в България в частност. (Яваш, яваш – към Юропата Бабам!) Осезаемо
Байганювска!
Високозаплатеното безразличие на управляющите, към състоянието и развитието на
една до неотдавна сравнително добре поставена и обезпечена за своето
тоталитарно време култура; към нейното принудително затриване. (Вместо мащабиране!) За сметка на
неограничен внос Поп-Сурогати. Така болезнено
различни от зачезващия национален натюрел. Безумно тежкия хал на творците
на Балканската Култура, говори за абсолютно политическо антиглобалистко
късогледство. Преди да се огледат ком кофите за смет, тези мохикани на
съвременната регионална култура се опитват, правят и могат, но … не продават.
Без това да е забрана. (До неотдавна бе
забрана!) Охтичаво спонсориране, лицемерно коктейловодство и повсеместна
държавна корупция, лесно закриват Съвремие, История и Бъдеще. Но да!
Не ли това е подтекста на целокупното творчество на Папа? В огледалото на
света, твърди Мъдрецът, (А
такова е творчеството на Папа!), не е трудно всеки да открие себе си.
Дори регионални писачи, известни повече като провинциалисти. И, ето защо е това
поредно издание на „ВЪПРЕКИ/DESPITE”.
G
Няма коментари:
Публикуване на коментар