събота, 4 януари 2014 г.

ПОГРОМЪТ НАД ЦАРСКОТО ОФИЦЕРСТВО - 1944-1954. - ФБ - 04.01.2014.

Погромът върху българския офицерски корпус

„Ако не съзнавах, че е дошъл Девети септември, тъй както ги виждах скупчени пред мен, бих ги очистил до един с автомата. Но Партията и Отечественият фронт нямаха своите военни кадри. Принудени бяхме да използваме царските офицери, за да доубием фашизма.“

Стойо Иванов – Неделев (Чочоолу) – командир на старозагорския партизански отряд, генерал (НРБ) в книгата си със спомени“Боят настана“ (Народна младеж, С, 1971).
plimbo5.jpgПодменената и фалшифицирана история, които комунистите проповядваха повече от 45 години продължава и днес. Някак си тихомълком и плавно трансформират старите тези и ги представят с нов прочит. Опитват се да сметат под масата най-безсрамните лъжи, да омекотят по-леките и да ни представят хора и събития в изгодна за тях светлина. За съжаление, в много случаи успяват.
Успяват да представят бившите партизани, поели армията след 09.09. като патриоти и родолюбци, да поставят знак на равенство между бившите царски офицери и тези от „народната армия“.
Всичко това минава под призиви за помирение, за загърбване на историята. Но историята не може да бъде загърбена, защото в нея се разказва за конкретни хора – за стотици и хиляди човешки съдби – съдби на офицери и съдби на убийците, които унищожаваха и унижаваха българските офицери. И едните и другите днес имат живи представители – анонимни възрастни хора, които срещаме с дамаджанки в тролея, разминаваме се по улицата. Героите  и техните убииците имат конкретни имена и адреси. Хиляди хора, хиляди имена.
Комунистите се страхуват от новата ни история. Страхуват се от имената, от сенките на убитите, от конкретиката, от списъците. Най-много ги е страх от безпримерното родолюбие на бившите офицери, на чиито фон изглеждат срамно. Затова насаждат изкривен, режисиран национализъм. Такъв, в който няма имена на хора, а само легенди. В този национализъм се впиват те и техните деца и внуци, без да се срамуват от предателствата в които са участвали . Затова новата ни история се подменя с „древна“ – веят се конски опашки, размахват се езически знаци и тотеми, тълкуват се апокрифни текстове. Говори се общо за „българите“. Този патос се гарнира с омраза към запада и едва прикрито благоговение към Путинова Русия. В този  типичен  „балкански“ национализъм могат вече да се впишат внуците на бившите партизани, комунисти и активни борци. Тук никой няма да ги пита за семейството им и за престъпленията от близкото минало. Нали в рода Дуло не е имало комунисти…Ние няма да позволим да се подменя истината. Няма да позволим да бъдат заметени под масата факти от новата история на България. Заради паметта на героите на България, които хората от БКП избиваха и преследваха по нареждане на Москва.
Скоро ще публикуваме пълният списък на „освободените от служба офицери – за груби фашистки прояви и в интерес на службата“ – около 2000 души изхвърлени от армията през 1946г. Всички те минават през десетилетия тормоз, мъчения, концлагери и затвори. Някои са избити със сопи. Чистката над офицерите става след като се завръщат от фроновете, окичени с кръстове за храброст. В масовите уволнения комунистите не подбират – от армията са изхвърлени племенникът на Любен Каравелов, синовете на Райна Княгиня, братът на Димитър Списаревски, офицери с имена Вазов, Ботев, Каблешков, Дрангов…. те са заменени с полуграмотни бивши партизани Пеко, Тако, Мако, Дако, Тано, Цоло….произведени за една нощ в майори, полковници и генерали.  Колкото и да им се иска на днешните историци, няма как да слеят двете групи в едно. Олио и вода не се смесват.За унищожаването на българският офицерски корпус ще се позовем на няколко откъса от публикувани изследвния на вече покойния  кап. Любомир Минчев Банковски – бивш председател на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, както и на разследване на журналиста Калоян Томов, публикувано във в-к Седем (2004г)

Комунистите знаеха, че войската, по-специално командният и състав и особено офицерският корпус, е най-опасният им враг. Но те въпреки че се страхуваха от него, не можеха, а знаеха и че не трябва да го ликвидират изцяло и веднага, тъй като нямаха кадри от свои съмишленици, с които да го заменят, за да водят войната, която обявиха на Германия.
И изпратиха войската ни да се бие срещу германците, като гонеха три цели. Първо, да създадат престиж на комунистическото ръководство на държавата. Второ, на основание дейното ни участие във войната срещу Германия след нейното завършване България да бъде призната от победителите за съвоюваща страна. И третата цел, за момента може би най-важната – войската и нейните командири – офицерите, да бъдат пратени далеч от страната и да бъдат ангажирани в бойни действия, които да им отнемат възможността да реагират и да противодействат на комунистите, когато разчистват сметки с противниците си и налагат с терор властта си.
От поставените цели те постигнаха само тази – третата. Българският народ обаче плати скъпа цена – 34 548 убити и ранени млади хора и огромни финансови средства за тяхната безсмислена и безрезултатна така наречена Отечествена война.
Офицерите дадоха най-голям процент убити – два пъти по-голям от този на всички убити български воини в тази война. И това е най-голямото, но и най-скръбното, жестоко и кърваво доказателство за проявените от тях чувства на дълг и жертвоготовност.
И наистина, офицерите взеха участие във войната само защото Родината ги призова да и осигурят чрез нея статут на съвоюваща страна, колкото и малка да беше вероятността за това. И те откликнаха на този зов, независимо че Родината в момента се управляваше от комунисти.
Военният министър генерал Дамян Велчев направи опит да помогне на колегите си офицери, като издейства прословутото 4-о постановление на МС, с което се освобождаваха от отговорност за минали деяния офицерите, взели участие в Отечествената война. Но още със самото оповестяване на постановлението комунистическата партия се обяви против него, организира митинг и „по волята на народа“ то беше анулирано.
За да поставят офицерите под пълен свой контрол, а и за да назначат на платени длъжности привържениците си, комунистите създадоха във всички поделения от рота нагоре освен войнишки комитети и институцията „политически офицери“ с длъжност „помощник-командир“. Тяхната основна задача беше да шпионират строевите командири – офицерите, а също да следят настроенията сред войниците, за да може навреме да се откриват „вражески“ изказвания, действия и тенденции и да се вземат мерки срещу тях.
В голямото си мнозинство помощник-командирите бяха прости и озлобени хора, които поради невежеството и мнителността си бяха в постоянен конфликт с командирите си. Всяка заповед на командира, преди да бъде изпълнена, трябваше да бъде одобрена от тях. Това нарушаваше основния принцип във войската – единоначалието. Ето защо помощник-командирът или политическият офицер беше един вреден придатък, чуждо тяло във войската, което рушеше дисциплината и намаляваше боеспособността и.
Въпреки пречките и унизителните условия, при което беше поставено, офицерството изпълни с достойнство дълга си и изнесе на плещите си и тази т. нар. Отечествена война със своето умение, професионализъм, дисциплинираност и саможертва.
И какво получи в замяна?
Още в навечерието и в първите дни след 9 септември 1944 комунистите в цялата страна започнаха невиждани по своите размери, жестокост и отмъстителност погроми върху всички, които по какъвто и да е повод бяха предизвикали в миналото тяхното недоволство и завист или които в момента застрашаваха и представляваха потенциална опасност за тяхната власт.
Жертви на развихрилия се терор станаха повече от 30 хиляди души, избити по най-зверски начин само в първия месец и половина след злокобната дата.
При тези набези на комунистическите шайки в жилищата на жертвите се извършваха безсрамни обири под формата на обиски, а също и изнудвания на близките им за пари с лъжливи обещания за тяхното освобождаване.
Важен обект на тези акции бяха офицерите, от които за периода септември – ноември 1944 бяха арестувани 1050 души.
Между избитите бяха:
ген. Атанас Стефанов, командир на IV армия, застрелян в Луковит на улицата,
ген. Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери, хвърлен от V етаж на Държавна сигурност.
Много показателен за безграничната жестокост и подлост, с която започна и се провеждаше унищожването на офицерството, беше случаят в Хасково.
Партизани и политически затворници от този край правят предложение на командира на Хасковския полк полковник Велико Маринов да се организира официално побратимяване между тях и войската. Основанията са, че досега изключителни обстоятелства са ги поставяли с оръжие в ръка един срещу друг, но новата народна власт иска да ги обедини и да ги поведе заедно срещу общия враг – фашизма.
Предложението е прието. Пред щаба на полка са построени партизани, войници и офицери. Очаква се идването на командира на полка. Но когато той излиза от щаба с група офицери, започва съвсем изненадващо стрелба с шмайзери, след което на плаца лежат труповете на командира полк. Маринов, на кап. Иван Чукурлиев, пор. Начо Гюлмезов и на още 6 души офицери и подофицери.
Денят е 13 септември 1944, 16 часа. Мисля, че всякакъв коментар е излишен.
Не е възможно да се опишат всички подобни случаи. Но заедно с тези единични своеволни акции комунистите изработиха подробна и по-продължителна програма за пълния разгром на заварения офицерски корпус, принадлежащите към който бяха наричани с омраза и злоба „царски“ или „фашистки“ офицери.
Дългосрочността на програмата се налагаше само от актуалната за тогавашния момент задача – започването на бойни действия срещу германците, за които комунистите нямаха никакви подготвени кадри, но и от необходимостта част от това предопределено за унищожаване офицерство да бъде оставено по-дълго време на служба, за да обучи техните кадри.
Разбира се, удължаването на процеса за ликвидиране на българските офицери съвсем не попречи на неговото неотклонно, стриктно и жестоко провеждане, което се извърши на няколко етапа.
След вандалските избивания без присъди беше поставена за изпълнение следващата точка от програмата – т. нар. народен съд, една напълно противоконституционна по правомощия и състав институция, която включваше пак убийства, затвор и материално ограбване, но вече постановени и оформени с някакви присъди.
Този съд осъди 292 офицери. Ето само някои от тях, получили смъртни присъди и екзекутирани:
Ген. Княз Кирил Преславски – регент
Ген.-лейтенант Никола Михов – регент и военен министър
Ген. Теодоси Даскалов- български офицер, герой, носител на всички отличия на Царство България. Министър на войната , внук на Бачо Киро
Генерал-лейтанант Руси Русев- Военен министър
Генерал-лейтанант Константин Лукаш- Гл. инспектор на войската и Началник на щаба
Генерал-майор Рафаил Жечев – флигел адютант
Генерал-лейтанант Никола Стойчев- командир на 3-ра българска армия
Генерал-лейтанант Никола Христов- командир на 3-та българска армия
Генерал-лейтанант Атанас Стефанов- командир на 4-та българска армия
Генерал-лейтанант Никола Наков- командир на 1-ва българска армия
Генерал-майор Петър Цанков- командир на ШЗО
Генерал-майор Рафаил Банов- командир на 6-а Бдинска дивизия
Генерал Никола Жеков- командващ БГ армия през 1915-1918 г.
Генерал-лейтанант Димитър Айранов- командир на Военно-въздушните сили
Контраадмирал Асен Тошев- командир на Морските войски
Ген. Борис Димитров- герой от войните, един от основателите на Военното училище. Комендант на Жандармерията
и още 12 генерали….
Полковник Бахнев- командир на полка в Шумен. Герой от войните. Кавалер на 5 ордена.
Полковник Стою Стоев- герой от войната, началник-щаб на 2- ра дивизия.
Офицерите от Щурмовото артилерийско отделение – командирамайор Иван Стоянов, кап. Димитър Пангаров, пор. Димитър Церовски и много други.
Общо избити бяха повече от 35 души.
След като през 1945 дейността на „народния съд“ беше прекратена, съдебните преследвания продължиха чрез обикновените съдилища. Много офицери бяха осъдени на дългогодишен затвор, а полк. Антон Кръстев – на смърт, по съдебните процеси за формиране на антикомунистически организации, известни като „Цар Крум“, „Военен съюз“ и „Неутрален офицер“. Тези процеси се използваха за масова разправа с офицерите. Само „Неутрален офицер“ включваше към 120 обвинени.
При планомерното провеждане на програмата за разгрома на офицерите най-голям брой от тях бяха засегнати от уволненията.Така например до края на т. нар. Отечествена война бяха уволнени 956 офицери. Най-масовите уволнения обаче бяха извършени през 1946 с мотивировките „за груби фашистки прояви“ и „в интерес на службата“. Те обхванаха 1887 офицери.Крайно недостоен и унизителен беше начинът, по който уволненията ставаха достояние на засегнатите офицери: те научаваха за тях преди всичко от дългите списъци с имената им, отпечатани в органа на комунистическата партия в. „Работническо дело“. Едва доста по-късно им беше връчвана заповед за това по служебен път.
Последните единични остатъци от разгромения вече „царски“ офицерски корпус бяха уволнени през 1958.
Но програмата не приключи с тяхното уволнение. То не беше достатъчно. Те трябваше да бъдат смачкани и обезвредени и като граждани. Защото комунистите знаеха, че тези хора, възпитани в родолюбие, достойнство и почтеност, никога няма да възприемат техните нереални, неосъществими и безнравствени идеи и практики. И затова след уволнението им от войската много от тях бяха пратени в концентрационни лагери или изселвани от местожителствата им и въдворявани в малки градове и села с целите им семейства.
Така например само в концентрационния лагер „Белене“ през периода 1951-1953 имаше 92 офицери, между които ген. Иван Вълков – бивш министър на войната, ген. Васил Баларев, полковниците Игнат Младенов, Светослав Будинов, Георги Преславски, Димитър Младенов, Христо Бърдаров – адютант на НВ цар Борис III.
А изобщо преминалите през различните комунистически концлагери офицери възлизат на не по-малко от 300 души.* Повечето не се завръщат или излизат отвъд телените мрежи с разбито здраве.
Формални основания за жестоките мерки спрямо офицерите бяха шаблонните, голословни и недоказуеми обвинения, че са фашисти, врагове на народа и че говорят против властта. А истинските причини всъщност бяха да се съсипят те и семействата им, а жилищата им да бъдат дадени на „заслужили другари“.
Във всички тези случаи съвсем ясно личеше безчовечната тенденция – колкото е по-голяма личната таргедия на „царския“ офицер, толкова по-добре.
Когато такива офицери кандидатстваха за работа или за следване в университета, щом се разбереше какви са били, веднага получаваха категоричен отказ. Затова немалко от тях, за да могат да изхранят семействата си, бяха принудени да стават хамали, каруцари, строителни и земеделски работници или общи работници по производителни кооперации и заводи.
Изобщо, съвсем няма да е пресилено, ако се каже, че цялата програма за разгрома на българското офицерство след 9 септември 1944 се изпълняваше напълно според чудовищната максима на Сталин -„има човек – има проблем, няма човек – няма проблем“
Затова „царските“ офицери бяха убивани, изтезавани, изпращани в концлагери, принуждавани на робски труд, изселвани, уволнявани.
*Общият брой на офицерите от ВНВУ в Българската войска към септември 1944 беше 2804 души, при мирновременен състав на войската приблизително 120 000 души.
По-късно началникът на ВКР (военно контраразузнаване) ген. Петър Вранчев признава пред Радой Ралин: „Никакви организации „Хан Крум“ и „Неутрален офицер“ не съществуваха. Провокирах ги аз чрез подставени лица, за да проверим кои офицери не са лоялни към нашата власт“.
         Общото ръководство на монтираните процеси се осъществява от отдел „Военен“ на ЦК на  БРП (к) (БКП), чийто шеф е членът на политбюро Георги Дамянов, участник във въстанието от 1923, възпитаник на съветската военна академия „Фрунзе“ и дългогодишен завеждащ отдел „Кадри“ на комунистическия интернационал точно в апогея на сталинските чистки. 
По-късно, по време на „историческия“ априлски пленум на БКП от 1956, началникът на Генералния щаб на БНА ген. Бъчваров изрича истината, че „в продължение на няколко години основният команден състав на армията бе морално смазан. На 80 процента от бившия команден състав бе обявено политическо недоверие“.
„Народната“ власт винаги е подхождала избирателно към офицерския корпус. Ценните специалисти, които не могат да бъдат заменени веднага, остават по-дълго на служба, докато подготвят заместници. Другите са освобождавани по късата процедура. Последните „царски“ офицери получават заповедите си за уволнение през 1958. Така българската комунистическа власт прилага идеята на Ленин от 1918: максимално да бъдат използвани уменията и опита на командния състав от старата армия, докато червените командни кадри наберат сили и знания. 

Героят от две войни, кавалер на два ордена „За храброст“, командвал и спасил от разгром и унизителен плен своята дивизия през септември 1944 полк. Димитър Младенов, издъхва мъченически в Белене до последната си количка с пръст. Непрекършен, горд, почтен.
Ето и орисията на полковник Гено Генов. Първенец на випуска. Герой от сраженията при Дойран и Завоя на р. Черна. Кавалер на орден „За храброст“. През 1941 основава и командва до 9 септември 1944 бронираните части на България, днешните танкови войски. През октомври 1946 е изселен в Троян, после е задържан от ДС и пращан в лагерите „Росица“, „Куциян“ и „Богданов дол“. През 1947 е осъден от Софийския градски съд по скалъпено обвинение за унищожаване на руски паметник от 1877/1978. Председателят на съда, наскоро завършил в СССР военен юрист, признава пред адвоката му: „Наредено ми бе да го осъдя“. От януари 1948 до март 1954 създателят на броневата мощ на войската ни е зад решетките: Софийския централен, затворите в Стара Загора, Сливен, Пазарджик.  Излиза с разбито здраве, с отнето жилище, без пенсия, без грош. Оттегля се в Троянския балкан и пет години до смъртта си води живота на отшелник.
Не по-малко  трагична е съдбата на храбрите летци защитавали небето на България през 1943-1944, излитали на неравни битки срещу многократно превъзхождащите ги въздушни крепости на Великобритания и САЩ. Майор летец Николай Бошнаков, капитан летец Руси Русев и поручик летец Йордан Йорданов през август 1948 са застреляни на метри от турската граница при опита им да напуснат комунистическия „рай“. Майор Бошнаков командва въздушен орляк и печели 4 въздушни победи през март 1944, ставайки кавалер на орден „За храброст“. Капитан Руси Русев е командир на изтребителния орляк в Божурище от 1942 до 1946. Отстранен е от длъжност след бягството на двама колеги в Италия. Поручик Йордан Йорданов служи в Ямбол.
         Тримата са уволнени при чистките през 1946. После ги разпитват, унижават, уволняват даже от мизерните временни длъжности на хамали, каруцари, бояджии. Организират бягство, но попадат на провокатор от ДС, който ги завежда срещу дулата на  граничари и милиционери.
Оцелелите от комунистическата месомелачка воини са принудени да дирят прехрана с каква да е работа като хамали, каруцари, строители, земеделски или общи работници.
         По-късно, когато жестоката хватка на режима малко се отпуска, повечето възпитаници на военните на Негово Величество училища  завършват второ висше образование, стават лекари, инженери, икономисти, юристи. И дочакват краха на строя, ограбил младостта и кръвта им. Дочакват морална реабилитация за незаслужените унижения, за чистите си пориви, за неуниващата си българщина.

През септември 1944 Г. Димитров нарежда от Москва  да се гори с „нажежено желязо българският шовинизъм, национализъм, антикомунизъм“. Старателните изпълнители скоро му отговарят, че са взети допълнителни мерки „за негласна ликвидация на най-злостните врагове, която се провежда от нашите вътрешни тройки“.
Изпълнявайки чл. 1 от Примирието, България изпраща във войната срещу Германия  450 000 свои синове. От тях загиват 8 337, 9 155 са безследно изчезнали и 22 958 са ранени и заболели. Въпреки жертвите и материалните усилия страната ни така и не получава статута на съвоюваща държава главно заради упорития отказ на СССР-статутът на съвоюваща държава не би позволил на „освободителите“ да окупират безпрепятствено страната ни и да принудят разсипана България да изхранва 600 000 съветски военнослужещи. Те с променяща се численост ни остават „на гости“ чак до 1947.
Кавалери на ордена „За храброст“ като поручик Венелин Попов и поручик Симеон Кожухаров след уволнението си са осъдени на доживотен затвор. Помилвани са след дълги години затвори и лагери. Режимът отрежда същата съдба и за подполковник Тодор Стоманяков, за поручик Георги Кушев, за летеца поручик Стефан СлавовОт всичко 280 военни летци през есента на 1946 са уволнени 240 !  Повечето – „за груби фашистки прояви“. Грубите им фашистки прояви са: защитата на София срещу англо-американските въздушни армади, подвизите на живите торпили капитан Димитър Списаревски и поручик Неделчо Бончев, въздушната поддръжка за войските на Първа българска армия, полетите и победите в небето над Сърбия, Унгария и Австрия.
Летците ни спазват заръката на германския си инструктор майор Кюле, който им казва на раздяла: „Господа, ако се срещнем във въздуха вече като неприятели, изпълнете вашия дълг, защото аз ще изпълня своя!“
 На 20 септември 1944 от летище Балчик се готви за полет самолет „Ураган“ № 27 с командир подпоручик Дянко Марков. Времето е отвратително, а съветските служби отказват да дадат на българските летци данни за метеорологичната обстановка. Младият, но достатъчно опитен пилот и кавалер на орден „За храброст“ запуска двигателите. Двама съветски летци се опитват да го разубедят: „Къде сте тръгнали? Това е самоубийство!“ Самолетът излита. Всички руснаци от изтребителен полк, летящ на ЯК-9, от 27-а въздушна армия на Трети украински фронт, се стичат да видят чудо невиждано – излитане при непрогледна мъгла, при студен въздушен фронт над цялата страна.  Скоро и поручик Дянко Марков ще поеме към своята Глогота: уволнение, лагери, изселвания, принудителна безработица. Полковник о. з. Марков доживява морална реабилитация, отстоява принципите на демокрацията като депутат в 38-то Народно събрание, а днес е неуморен публицист, автор на силни и правдиви исторически четива, на книгите „Заключени слова“, „Пътищата са затворени“ и „Легионерството“, главен редактор на сп. „Един завет“. Син на офицер, капитан Любомир Банковски командва артилерийско отделение от 1-и армейски артилерийски полк на Първа българска армия. Удостоен е с орден „За храброст“. Ала „народната“ власт е приготвила и други награди за героя. Като начало е уволнен от войската. После е изключен от Юридическия факултет при заверен пети семестър. Изселват го от София заедно с жена му и децата, на две и на шест години. Скоро го викат и за малка справка в ДС. Справката трае две и половина години. Разпити, побои, унижения, глад, безсъние, провокатори, психически тормоз. Белене, наричан от концлагеристите академия. Академия за мъжество, за духовно и нравствено усъвършенстване, за себепроверка и негримирано себепознание. Някои се прекършват. Други тихо умират. Но той издържа. После работи като каруцар и занаятчия. Дочаква края на „най-хуманния“ строй. Почетният председател на Съюза на възпитаниците на Военните на Н. В. училища, ШЗО и родолюбивото войнство и гражданство Любомир Банковски е пример за верността на думите, изречени някога от Помпей: „Трябва да се побеждава, а не да се живее !“. Почина през 2006г.

На 8 септември 1944 съветските войски и бойни кораби влизат във Варна. Групи от НКВД и подразделения на военното контраразузнаване СМЕРШ („Смерть шпионам“) арестуват всички български морски офицери, заграбват архива на Щаба на флота, конфискуват корабите, оръжието, боеприпасите и горивото на Морските войски. Архивът е изпратен в Севастопол и не е върнат до днес. Едва тази година български политици (от опозицията) поставиха ясно и категорично искане пред руските власти да ни върнат поне част от безценните за новата ни история документи.
Из доклада на Британското адмиралтейство, прочетен пред Британския парламент на 22 май 1954:
„На 16 юли 1944 от 10 до 19 часа московско време в кремълския кабинет на Сталин се реши съдбата на българските морски офицери от Българския монархически военноморски флот…
Българската част от плана „Балканска чайка“ третира проблемите с пълното и безкомпромисно ликвидиране на българския команден военноморски състав, целия Български военноморски флот и създаването му отново, съгласно новите изисквания и в пълно подчинение на съветския военноморски апарат, ръководен от върховния главнокомандващ Сталин…
В изпълнение на този план в периода септември 1948- декември 1953 от българските комунисти бяха избити, осакатени и опозорени 123 морски чинове, 1204 – оставени без работа, социални обезщетения и социални помощи, 3218 семейства останаха без никакви средства за препитание…“
Какъв по-красноречив документ е нужен?
След 2 юли 1946, когато е приет Законът за ръководство и контрол над армията, от Морските войски са уволнени 92 командири. С унизителна церемония  – късане на пагоните и скверни слова от флота са прогонени отлични корабоводители, щабни офицери, специалисти по минно дело, обичани командири и възпитатели. Уволнен и разжалван е подофицер, който строява ротата, за да се прости с уволнения си командир. Матросите вдигат на ръце и носят до портала  „реакционера-монархофашист“. Останал без работа, достойният подофицер става хамалин на пристанището, скоро се разболява и умира.
Прогонените морски офицери не са оставени на мира и в цивилния живот. Често ги изселват и уволняват. Командирът на свързочна рота мичман І ранг Стойчо Велинов болен от костна туберкулоза, е въдворен на новото си местожителство в гипсово корито.
Малцина знаят, че през есента на 1916 три руски бойни кораба обстрелват Балчик. Съдбата на града би била трагична, ако две брегови оръдия, командвани от капитан Георги Радков, не откриват огън по противника. Скоро един от корабите е улучен от български снаряд и групата се оттегля. След 1944 спасителят на Балчик, храбрият капитан Радков е осъден от „народния“ съд и е разстрелян. Капитан Радков е първи братовчед на големия учен, бащата на военната авиация на САЩ Асен Йорданов. Сестрата на А. Йорданов издава в Париж книга за своя брат, в която посочва тази удивителна подробност.
Нагледен пример за неистовата и безсмислена жестокост на комунизма е съдбата на капитан І ранг Валентин Паспалеев. Офицер трето поколение, Валентин е син на българския генерал Иван Паспалеев и внук на руския генерал Самсонов, освобождавал България през 1877-1878.  Герой от Балканската и от Първата световна война, генерал Ив.Паспалеев умира след тежко раняване през 1917.
Валентин завършва Морското училище, а брат му Леонид става пехотен офицер. През 1944 капитан Паспалеев е началник на Морското училище. После командва Минната флотилия, превърнала Дунав от „път на смъртта в път на живота“, както се казва в заповед на съветски командири, с която награждават български миньори. След Минната флотилия В. Паспалеев е назначен за началник на Щаба на Морските войски. През лятото на 1949 капитан І ранг Паспалеев е повикан на съвещание в Министерството на войната и изчезва.
В подземията на РО-2 го изтезават месеци наред, за да признае, че е френски шпионин. После някакъв тип от милицията разпространява в класа на сина му вестта, че Паспалеев бил английски шпионин. На 30 септември 1950 друг садист радостно съобщава на близките, че могат да приберат трупа му. Бил „починал, докато играел шах“. С брада до пояса, „шахматистът“ неестествено е сгърчил ръка в предсмъртния си спазъм. От мъченията с електрически ток. Така и не са изтръгнали признание чий шпионин е в края на краищата. През 1992 с президентски указ капитан І ранг Паспалеев посмъртно е произведен в звание „контраадмирал“.
Публикуване на коментар