Акад. Светлин Русев, художник

Акад. Светлин Русев, художник
Трябва да си пълен глупак, за да си оптимист
Трябва да си пълен глупак, за да си оптимист
Академик Светлин Русев е роден в Плевен през 1933 г. Следва живопис при проф. Дечко Узунов. Вече 34 години преподава в Художествената академия. Няколко години е бил шеф на Националната художествена галерия. Допрял се е и до политиката както преди 10 ноември 1989 г., така и след. Един от инициаторите е на Комитета за защита на Русе. Негови картини могат да се видят не в един музей по света. Самият той е колекционер на картини и е дарил голяма сбирка на родния си град Плевен.
Повече за художника може да се прочете в излязлата наскоро книга за него „Светлин и понеделниците“ на журналиста Петя Тетевенска. „Това би трябвало да съм аз. По-точно част от мен, от картините ми, от моя живот... Но един живот се преживява, а не се разказва. Много от илюзиите се оказаха разкошни и се осъществиха. Други времето ги срина по един доста груб начин. И ако има нещо, което сега бих правил, това е нещо, за което аз отговарям от начало до край. Ние градихме много кули на истината, и то не миражи, а кули на съзиданието, които и времето, и хората сринаха и отрекоха“, споделя Светлин Русев за изданието.

- „Светлин и понеделниците“. Дойде ли чаканият понеделник?
- Дойде ли мечтаният понеделник, в който да нямаш ангажимент, задължения, значи мен няма да ме има. Навремето не осъзнавах, че всъщност е по-добре такъв ден да не идва.
- А не се ли уморявате?
- Сигурно. Не си задавам този въпрос. Зависи от любовта, от годините, безсмислието, простотията, несвършената работа. Естествено, зависи умората от какво е – от тези, които са около теб, от собствените ти глупости или тези на другите. Тези неща изморяват. Иначе понеделниците, тези, които не са дошли, не изморяват чак толкова. Свършената работа също не уморява.
- Коя е най-голямата глупост, за която се сещате?
- Искате да знаете всичко. Много глупости съм правил в живота си, но най-голямата не мога да ви кажа коя е. Те са толкова много, че не бих ги степенувал. Не бих степенувал и добрите и приличните неща, които съм правил. Една от най-големите глупости е, че понякога съм обръщал внимание на неща, които би следвало да отмина.
- Това обикновено после го разбираш...
- Не. По принцип го знам. Но едно е да го знаеш, а съвсем друго да го провеждаш като поведение. Затова пак ще кажа, да са живи и здрави враговете ми, да се ядосват по-дълго време с мен. Лошото е, че понякога, без да искам, се хващам на играта им и отговарям за една или друга глупост, а такива около мен винаги има колкото искате.
- Разкривате ли се напълно в книгата?
- Многократно казвам, че стигне ли се до личния живот, предпочитам да го изживявам със себе си и с тези, с които съм близък. Книгата е върху няколко филма и въпросите, които са задавани, колкото и широки и всеобхватни да са, са свързани с моето творчество. Е, засягат и моето чисто човешко поведение. Все пак сме наблегнали на изкуството и работата ми - двете колекции – плевенската и софийската, една част са свързани с филма на Петя Тетевенска за Людмила Живкова, има и за Бай Дечко. Когато видях разпечатките, разбрах, че от разговорите ни действително може да стане нещо, като се прибавят доста документи. Иначе мога да си говоря каквото искам, но друго е, когато тези неща вървят заедно с архивите. Мисля, че те са ценните в тази книга.
- Разбрах, че има много репродукции в нея?
- Половината от книгата е заета от репродукции – мои неща от младежките години до последните изложби, които съм правил. Стремил съм се, без да изчерпвам всичко, да обхвана основни моменти от движението ми като художник, проблемите, които са ме вълнували. Не ми е за първи път. Издавал съм и други каталози. Най-интересната част от книгата е документалната - текстовете, интервютата. Има и много снимки, които са свързани не само с мен, но и с много хора покрай мен.
- Доволен ли сте от резултата?
- Какво означава доволен?... Радвам се, че книгата се приема добре. Има неща, които беше важно за мен да се знаят, и тя ги разкрива, при това доста професионално. Много хора са изненадани от въпросите, които Петя Тетевенска ми задава. Докато разговаряме за филмите, мислех, че нещата са спонтанни, а се оказа, че тя се готви предварително. Въпросите й носят доста информация за мен, която не ми е безразлична, даже е провокативна. Може да се види аз какво мисля по дадени проблеми, не само как ме възприемат другите.
- Има ли нещо, което бихте премахнали?
- Конструирахме книгата заедно. Можех да махна много неща, които съзнателно оставих, вместо да си ги спестя. Безсмислено е да изглеждам по-красив, отколкото съм. Смятам, че съм греховен човек, и да ме вземат за негреховен – няма смисъл. Ако си въобразяваме, че като дадем 5 лева в църквата, за да си откупим греховете, ще стане, е илюзия. По-скоро бих прибавил много неща, най-вече документи. Ако аз я правех, щеше да е написана по друг начин. Може би щеше да звучи по-сериозно, но и по-скучно.
- Вероятно бихте спестили някои подробности...
- Бих спестил. Но така или иначе именно те оживяват нещата. Преди да почне филмите, тя смяташе да пише книга за мен и започнахме. Имахме няколко разговора, които прекъснахме, когато се стигна до личния живот и проблемите около него. Там нещата не вървяха. Естествено. Но все пак има неща, които са любопитни като факти и преживявания, особено в детските и ученическите години, в Академията. Оказа се, че те са интересни за хората. Забавно им е да четат какво съм правил като малък, къде съм ходил, къде сме седели двойките и т.н.
- Слушахте ли като малък?
- Не мога да кажа, че съм слушал. Когато не слушах, поизлъгвах майка си, че слушам, тя ми се скарваше, аз казвах – добре, добре - и правех това, което си искам. Не съм бил някакъв пакостник. Но за едно дете не е добре да бъде чак толкова послушно.
- Непрекъснато се правят съпоставки между преди и сега. В момента творците по-свободни ли са?
- Съпоставки могат да се правят много, и се правят. Нормално е. Но повечето от тях са доста спекулативни и черно-бели. Нещата за един художник са доста сложни, още повече че нашият съюз имаше относителна независимост. Нямахме сериозен и талантлив художник, който да не е поставен добре, т.е. да не живее от това, което иска и прави. Вземете например варненската група от 4-ма - 5-има художника, които са едни от най-добрите в страната. Правили са това, което искаха, и живееха от него – и Стоимен Стоилов, и Ванко Урумов, и Альоша Кафеджийски, и Милко Божков, и други от новите. Сега има неща, в които човек е много по-свободен. Първо, да приказва каквото му скимне – може да псува и Бога, и царя, и да си въобразява, че е герой. Тогава само за някои дребни неща, като например обществения комитет в Русе, който широко се цитира в книгата, изгърмяха много хора и аз покрай тях, и най-вече доста мои приятели и колеги. Протоколите от събранието са доста любопитни. За чест на варненските художници, тогава натискът е бил голям, са се държали прилично. Калия Йорданова казва, все пак художник, който е нарисувал „Клетвата“, не може да бъде такъв, какъвто искате да го изкарате. Разбира се, други, които са си предатели, са използвали момента. Имам протокола от цялото варненско събрание на партийната организация – използвали са момента, като са мислили, че ще дойде и тяхното време. Сега художникът е по-свободен да ходи където си иска, но е много по-зависим от икономическата преса, търговеца, галериста. Изкушенията на пазара са не по-малко опасни. Мнозина от днешните творци на бърза ръка се съобразиха с пазара и конюнктурата. Та нещата не са толкова черно-бели. В книгата доста подробно говоря по тези проблеми.
- Работи за името, пък то после ще работи за теб. Така ли е?
- Това са литературни клишета. Сериозният художник работи това, което смята и в което вярва, а вече съдбата каква ще бъде... Разбира се, добре е да правиш нещата, които искаш, и да можеш да живееш от тях. Но вземеш ли да се съобразяваш, да създаваш имидж... Имената не работят много добре. Само името без произведенията – трудно. Някой по-повърхностен ценител може да се излъже, но сериозният пазар не се съобразява само с името. В световното изкуство много неща вървят с подписа и името, но ревностния ценител трудно можеш да го излъжеш. Най-важното е художникът да работи това, което е убеден, в което вярва, и да го прави по възможно най-добрия и убедителен начин. Другото е Божа работа. Има неща, които съм правил изцяло за себе си, и смятах, че никога пазар няма да видят. Преди 7-8 г. направих изложба с 10 големи платна. Не съм очаквал, че те може да си намерят мястото. Всъщност ги купи чужденец. Във филма казвам – нека и на Запад да видят малко сиромашия, не само тук.
- У нас можем ли изобщо да говорим за пазар на изкуство?
- Пазар в истинския смисъл няма. Има, купува се – продава се, но не и сериозен пазар, със сериозни критерии. Пазарът е колкото поискаш, каквото поискаш и колкото дадат. Създаде са мода към сериозни класици, не към всички, мен ми е ясно защо. Някои успяха да наложат и формират отношение към дадени автори, като вдигнаха цените. Слава Богу има други, които можеш да си купиш евтино, и за колекционерите като мен това е добре, когато човек знае какво купува... Но не всичко се продава. Много от хората, които сега колекционират, се обаждат и питат за някакви случайни автори, които не познават. Питат - какво ще кажеш – ще кажа, че не го колекционирам, а вие си правете изводите.
- Разбират ли колекционерите или просто купуват, защото имат пари?
- Не бих обобщавал. Има колекционери, които купуват с любов, без да имат големи възможности. Има лекари, адвокати, има и такива със сериозен бизнес, някои от които доста напреднаха и навлязоха в проблемите. Дори четат сериозно. Има и такива, които купуват за украса или смятат, че е инвестиция. Няма как да им обясня, че да забогатееш от колекция, е илюзия. Обикновено разказвам своите първи стъпки в тази илюзия. Като малък събирах пощенски марки, дори членувах като гимназистче в международно дружество - разменяхме, купувахме. Имах хубава колекция и когато отидох да следвам, реших да я продам и да поувелича домашния лимит. Тогава в София в началото на 50-те имаше няколко филателни къщи. Предложиха ми номиналната им стойност, на друго място ми поискаха само някои. Бях толкова разочарован, че когато се прибрах вкъщи, я подарих на хазяйчето и така приключих. Тогава разбрах, че ако някой смята, че сериозно прави колекция и мисли че ще я реализира и забогатее – е илюзия. Разбира се, търговците са друго нещо. Сериозният колекционер събира заради удоволствието.
- Как коментирате факта, че големи колекционери прибират оригиналите в сейф, а вкъщи държат копия? Това не обезсмисля ли самата идея?
- Това със сейфа е легенда. За мен истинския колекционер е този, който иска да покаже това, което има. Неслучайно казвам, че съм щастлив колекционер с плевенското дарение, което направих навремето. То е реализирано. Намира се в хубава сграда в центъра на града. То стана повече мое, когато го подарих на общината, отколкото когато беше при мен натрупано. Така видях какво наистина имам. Полученият контакт е удовлетворение, което не е без значение за мен. Има смисъл, ако успееш да изградиш колекция, която да развълнува повече хора. Грубо казано, това е суетата на колекционера да знае, че е направил нещо, което да сподели. Това, да си държиш нещата в сейф, ми е необяснимо. Неслучайно където има изложби, давам от моите неща. В Париж имаше експозиция на българската икона. Там взеха две много редки икони от софийската колекция, която имам. И за Москва взеха 2 неща. Давам за абсолютно всички изложби, които правят, от това, което имам. Не ми е обяснимо поведението на тези, които купуват и го държат в сейф. Пари се държат там. Картината е, за да я гледаме и да й се радваме.
- Как коментирате Закона за културното наследство?
- Толкова го коментирах, че чак не ми се говори. Според мен беше голямо недоразумение, което в резултат на политически пазарлъци – НДСВ изнудваше БСП, те пък се страхуваха, когато трябваше да се гласува вотът на недоверие, да не би да изгърмят, и така. Каквито и да бяха намеренията на някои от създателите, той беше направен само с цел да се ударят определени хора. Имаше изумителни недоразумения. Чудя се как някои юристи ги допуснаха. Още повече че правната комисия на Народното събрание излезе с убийствен, разгромяващ доклад, който пренебрегнаха. Слава Богу Конституционният съд върна някои неща. Имаше неща грубо тенденциозни. У нас все още на колекционера гледат като на частник от времето на социализма. Дай да накажем някого, че има неща, които е решил да спаси и съхрани. При това се говореше за колекции, които се знаят, показвани са и у нас, и в чужбина. Така под формата, че удрят износа на произведения на изкуството и разграбването, те посягаха на това, което е съхранено. А всъщност трябваше да се ограничат иманярите. Непрофесионален и грубо тенденциозен беше законът. Не знам какво ще стане по-нататък. Какъв документ да изкарам за ценни български икони, които имам? Те са ми донесени в камион с дърва от Косовска Македония. Имам и такива, които са били изхвърлени и намерени случайно. Различен е пътят. Нелепо и неясно бяха формулирани нещата. Хаосът щеше да бъде голям, е той и сега е, но все пак... щеше да стане още по.
- Художникът и политиката...
- Аз съм човек, който познава и меда, и жилото на властта и политиката. Лошото е, когато хората имат илюзиите, че нещо може да се оправи, а се оказва, че в повечето случаи ще бъдат параван и малко или много използвани. Ако си в дадена партия, си част и от нейните принципи и позиции. А пък ако художникът не мисли с главата си и не е самостоятелен като поведение, не е никакъв творец. Та по принцип двете неща се разминават. При всичките превъплъщения, които имахме през тези 20 г., политиците и партиите си заприличаха, независимо кой какво говори, от каква позиция, но всъщност като поведение, действие, морал разликата не е съществена. Байраците може да са различни, но поведението се приближава. Леви – десни, според мен това също е понятие доста дискредитирано, обезсмислено от практиката и развитието на света.

Блиц

Вярвате в... илюзията за по-добър свят.

Не понасяте... много неща, но преди всичко насилието - духовно, физическо, в икономически смисъл.

Стремите се към... да постигна това, което нося като дух и възможности в обществена равнопоставеност на поведението и действието.

Обичате... не бих казал кого и какво.

Няма да забравите... човешкото насилие във всичките му форми.

Бихте променили... собствените си недостатъци, което не е лесно, но бих се опитал.

Съжалявате... враговете си.

Плачете... в буквалния смисъл не, но сълзи ми избиват или от смях, или от тъга.

Оптимист или... трябва да си пълен глупак, за да си оптимист.

Петя Тетевенска, журналист

Най-любопитен е разказът му за русенския комитет

Започнах да работя с него като журналист. Така се запознахме. Той е преживял изключително много интересни събития в най-новата ни история, в които е участвал пряко. Имал е възможност дори да ги направлява в някакъв момент. В интервютата той разказва в първо лице единствено число за всички тях. Не съм си позволила да го преразказвам, коментирам и да му давам оценки по никакъв начин освен с въпросите, които съм задавала. Считам, че за това тази книга е особено ценен документ. Той е от големите фигури. Беше човек институция и все още е. Такива хора рядко се срещат, затова беше естествено да проявя интерес. А той от своя страна прояви някакво доверие, приятелство – силно казано, но все пак го има, и ми позволи да го питам. Не обича да се ровят в личния му живот. Всяка силна личност предизвиква реакции в обществото. Хората трудно прощават на някого, когато той може да си позволи да бъде независим, да постига нещата с моженето си и около това се натрупва митология. Има силна воля и много енергия и в крайна сметка постига нещата, които иска. Това трудно се прощава от тези, които не го харесват, а другите, които умеят да ценят енергията, защото тя е в основата на таланта, го уважават. Нехаресването понякога е завист, комплекси, знам ли... Когато трупаш биография, това създава респект, и когато си направил дори само едно добро нещо, дето се казва, то е достатъчно и съвсем естествено е човек да очаква уважение за това. Името работи - не е клише. За мен най-любопитна е частта, в която разказва за събитията около русенския комитет. Тя е свързана с най-новата ни история. Тази част е силно документално подкрепена. Има страшно много извадки от стенограми, от решения на ЦК, съображенията на Тодор Живков. Част от тях са от архива на СБХ. Това четиво е като пиеса, като драматургия.
10.12.2009

Прочетете повече на: http://www.narodnodelo.bg/news.php?rubrika=10#ixzz0ZIMVsMS4
Under Creative Commons License: Attribution