петък, 9 октомври 2009 г.

Спомени отлетяли с една цигулка - разказ - от Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

от Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
четено 4776 пъти

Спомени отлетяли с една цигулка
- разказ -


ТЕЗИ ДНИ
реших да се отърва от последното, което не е за уличната кофа за боклук. Свещено место, където ровят ерудирани Белоградчани в името на празен стомах и национален просперитет. Отворих старинния скрин на Баба, недокоснат от Времето на Времената. В една от раклите се спотаяваше, (Ето мелодичен звън!), Моята Стара Концертна Цигулка. Извадих кожения калъф. Положих го върху леглото. Отворих скъпоценната кутия. От нея изригна аромат на колофон, на отдавнашна есен и всевечно море, на презряла смоква и финап, на средиземноморска магнолия и улична липа. Кадифената възглавничка-подбрадник се напъна и въздъхна, и излъчи онзи аромат на старомоден парфюм “Шамбър”, който винаги ще се нарича Минало Невъзвратимо.

Инструментът простена в моите ръце. (Забележителен струнен инструмент, който не си позволява, подобно на един познат, да се саморазстройва.) Оставих цигулката и лъка върху вечно откритото разхвърлено легло. Затворих резбования скрин. Приседнах на пода. По държавнически се размислих. Знаех, че своите великолепни решения зализаните всевъзможници-държавници, от една недалечна скапана страна, вземат задължително приседнали по турски на пода. Един близък пък твърди, че всъщност това става винаги подземно, но той е само един предубеден комунист. Размислих се в полза на своята бедна цигулка. Ако я продам, рекох си, може би ще платя ток и вода за изтеклия месец. Ако не я продам, казах си, като нищо ще ми спрат тока и водата, па в добавък ще ме изтипосат в жълтото фолио на местния вестник, (От кора до кора четен из чуждестранните посолства след десерт!). Това означава “Стоп!”, реша ли да се юрна на работа зад граница. (Да изкарам живителна паррà, па нека ми вземат здравето!). Реших да се отдам на спомени – време топло, кара на сън. Спомени се намериха в излишък. И направиха да зарежа настоятелните телефонни прозвънявания на търговеца на музикални инструменти, готов да купи моята нещастна като самия мен цигулка. (Срещу износ на старинни музикални инструменти на парче, вкарват втора ръка електроника на едро! Алъш-Вериш да става, джанъм, държавата подкрепя!) Положих цигулката на колене. Хубаво я гушнах. И задрямах под следобедното слънце.

БЯХ ЕДВА ОСЕМ ГОДИШЕН,
(Майките кой знае защо отписват синовете от отчет именно на подобна възраст!), когато Маман ме взе за ръка, подхвърли едно “Пари има!”, и тържествено ме заведе в единствения музикален магазин в Белоград. Там, всред рафтове изпълнени със свитъци пожълтели от времето ноти, между огромна като британски локомотив лъскава медна туба и самотен като скандинавски лебед бял роял, под зеленикав похлупак от гебеджанско стъкло, върху къс протрито театрално кадифе, лежеше Една Лъскава Истински Майсторска Цяла Нова-Новеничка Цигулка. Продавачът Бай Юрдан, незначителен музикант ала голям търговец, отмести ритуално стъкления похлупак. Роялът проскърца с малки колелца готов да се юрне по улица “Преславска”, да претупа “Вапцаровска”, да прогърми през пристанищните порти, че да потъне от срам в морето. Продавачът грабна цигулката в ръце и, (О, Миг! О, Мигновение!), изпълни онзи посредствен ресторантски Чардаш, който тогава ми се стори съвсем виртуозен. Получих нова-новеничка цигулка в ръце, безброй обязаности в добавък, и онова срамно петно за човек “не съвсем в ред”, което белоградските еснафи лепват на всеки опитал да надмогне бедността чрез талант. (После ти го натикват в досието и - туй то! Върви се оправяй!) Бях поотраснал в ръст, та цигулката залепна в моите и днес непохватни лапи. Това установи Чичо Коста Явлението, задължителния белоградски квартален интелектуалец, запасен на Ò Бозе Почивший Цар Борис Трети Обединител подофицер-саксофонист от флотската музика в Белоград. Банков чиновник чуждестранни девизи, (Къде такива в Белоград подир Война!), нахакан концертмайстор на Белоградската Филхармония, самоук маестро-лютиер на калпави цигулки за конкурса в Провадия. Частен учител по цигулка, той не си поплюваше а така диво тряскаше лък по моите невинно фалшивящи пръсти, че струните се забиваха болезнено и в ушите ми звънваха божигробски камбани. Чичо Коста Явлението не се правеше европеец. Бе такъв по рождение. Днес, започне ли небето да ръми, особено в късна есен; а есента в Белоград е повече от златна; ставите на пръстите на лявата ми ръка започват да безпокоят и напомнят, че може би и аз съм донейде европеец.

ОСВЕН ВСИЧКО ОСТАНАЛО,
Чичо Коста Явлението бе основател на някога знаменития “Тамбурашки Оркестър” в Морското Казино на Белоград. Всяка неделя, (В дрехи на унгарски тамбуран а върху тях фрак, а върху ревера от атлаз три медала от две войни – Зън-Зън - Насам-Натам – И Тра-Ла-Ла!), този следвоенен културен феномен дирижираше с лък, потропваше с крак и изпълняваше на цигулка, окарина или саксофон всичко онова, което цензурата считаше допустимо. (Не мислите ли, че безусловно всички цензори са съмнително големи моралисти!) По онова странно башибозушко време най-скоростната мелодия допускана на сцена, бе румънското хоро “Диминяца”, превърнато по-късно в модерен шлагер. (Представено в подробна регионална енциклопедия за музика и изобразителни изкуства, саморъчно редактирана но необнародвана, от един устойчиво гладуващ учител по музика в местното училище за изкуства в Белоград.) По повод и без повод, след като излееше яд и душевна мъка, Чичо Коста Явлението войнствено размахваше лък и заявяваше всегласно:
- Ще Станат Сто Години Мръсен Фашизъм На Тоз’ Въшлив Балкански Полуостров, Майка – а – а . . . Ето Защо, Тук Няма Никакви Явления, Май – ка – а – а . . . Ето защо! . . .
И превръщаше всяка гама в знаменитото танго “Ла Компарсита”, което пък изобщо не било фашистко. Тази така дълбока философска мисъл, предрешила неговия артистичен прякор но и моя жизнен път, винаги ми идва на ум затворят ли ми безпричинно вратата под нос.

ВСЕКИ БОЖИ ДЕН,
към пет часа подир обед, Чичо Коста Явлението слагаше покапана от кисели краставички папионка, обличаше единствения черен фрак, (Цилиндърът - в гардероба под слоеве нафталин!), пийваше една-две чистокръвни греяни и донейде развеселен, слизаше на касата в “Баня Горгона” да продава билети. Животът бе доказал, че чрез изкуство на Балканите едва ли би могло да се оцелее. (Освен може би в Америка, където нещата изобщо не са в ред!) Банята бачкаше на смени. От пет часа зарана до пет часа подиробеда – женска. От шест часа подиробеда до полунощ – мъжка. (По древна традиция се разрешаваше всеки да си носи някоя тенджерка с манджа. Така и се получаваше. Докато си се къпеш, хапваш лозови сърми и пийваш гпеянка!) През останалото време – загадка. Тази загадачност витаеше над банята и квартала, стелеше се над керемидените покриви на Белоград, достигаше недалечни околности и близки села, луташе се под форма на облак параходен дим над морето, за да се вдигне като слух и легенда навъзбог. Подобна загадка не би следвало да остане неизяснена. Един подиробед, на дъното на изоставената делфиноловна ттàка “Марифея”, зарязана в Гробището на Корабите, Мутата Цепелина-Цеп просъска, че оберлихта над Баня Горгона страхотно предизвиква.
Защо да предизвиква?
Ами . . . Просветва – загасва . . . Отново просветва . . .
- За да загасне отново, ли!?!
- Ами да!
Съобщил странното явление на баща си, но онзи махнал отегчено с ръка.
- Такъв е Живвòто, момче! Скапан Живот е това! . . . - докато майка му се изчервила, изсумтяла нещо под нос и влязла в кухнята да чупи чинии.
В една махала, където всичко е до болка ясно, за дечурлигата винаги остават купища загадки. Решихме да разберем точно и установим достоверно, какво се случва посред нощ под оберлихта на “Баня Горгона”.

ЕДНА МЪГЛИВА ЕСЕННА ВЕЧЕР
заедно с Мутата Цепелина-Цеп, очукан фотоапарат под мишница и едно безстопанствено псе, се постарахме да изкачим възможно най-тихо дървените стълби към терасата с оберлихт. Под покрова на нощта, като под огромен окуляр на микроскоп, къпалнята на “Баня Горгона” блестеше със съмнителната белота на второкачествен мрамор, тук-там изкърпен с фаянсови плочки за повече интимна красота. Чичо Коста Явлението и неговата съпруга Леля Дона Примадона Вездесъща, захвърлили всякакво облекло, с кофи и метли в ръце почистваха кварталната баня от наслоената през деня мръсота. Години по-късно седях край подобен оберлихт над една операционна някъде в Европа, за да изучавам похвати, които днес ми се струват безчовечни. Но тогава ние, двама махленски хлапаци със жълто около уста, стояхме надвесени, очаровани и полузамаяни над Блесналата Безпардонна Гола Истина На Живота. Човекът, който правеше и живееше с изкуство, усърдно и търпеливо отмиваше в канализацията остатъчната мръсота от цял един крайморски град. Открих, как каналът тежко се задъхва. Отсъстваше единствено цигулката на Чичо Коста. Идваше ми да изтичам, че да грабна своята. Така ме бе поразила тази всячески работна голота всред светналата куха пустош на огромното помещение в бяло. Щом почистването приключи, Чичо Коста Явлението излезе за миг и се завърна навлякъл изящно черния концертен фрак. Леля Дона Примадона Вездесъща пъргаво донесе посребрения саксофон. О, как изящно го поднесе тя! Човекът грабна металическия инструмент. Саксофонът проплака. Леля Дона, неуспялата балерина от столичния Кор Де Балет, скокна върху подиума за теляк. Развя ярък карминен шарф. О, Странен Танц На Апостолически Красавци! О, Безумен Хъс За Собствено Изкуство! Дали го вършеха всяка вечер? Сякаш, нещо друго биха могли да правят? Да набият гората, отдавна не стискаше никому. Всички комитски места бяха превърнати в курортни зони, за да бъдат затрупани с найлонови отпадъци. Да изпреварят поредната първомайска манифестация в протест, не биха ли били луди за вързване? Да осъдят държавата – това никога не е по сили никому. Поел дъх издълбоко и наслюнчил обилно мундщука, Чичо Коста Явлението изпълняваше с опиянение онова забранено буги-вуги “Пияният Кълвач”, (Траттà – Тррà – Траттà – Тррà – Траттà – Тра – ТТà-а-а. . . ), заради което двамата с Мутата Цепелина-Цеп своевременно бяхме изключени от училище. Майсторски, тайно, гръмко, по костюм - всъщност без никакъв костюм. По онова не чак толкова далечно време, на хората не им оставаше нищо друго освен да практикуват Изкуство и Любов, в безнадежден мрак и убийствена самота и, (О Времена! О, Нрави!), то си се знае – как да не се знае, на голо както днес ! Навярно поради това оберлихтът над “Баня Горгона” така често просветваше и загасваше. При разрешена мелодия оберлихтът светеше. За забранена мелодия – тъмнееше. Как, къде и какво танцуваше Леля Мика, щом Чичо Коста Явлението изкомандваше “Мрак!”, днес една престаряла квартална пророчица се опитва да си припомни, но така и не успява.

ВСИЧКО ТОВА
ми дойде на ум тези дни, когато под натиск на милите пък толкова кресливи домашни реших да продам скъпоценната цигулка. Единствена реално скъпа вещ, която някога съм притежавал. Търговецът от часове звънеше на вратата, довтасал с луксозен “Мерцедес” за покойник пребоядисан в калифорнийско жълто! Хвърли пари върху масата. Масата потъна в пода. В душата ми зейна яма. Грабна алчно цигулката, а тя примирено хлопна в кутията без да отрони звук. Търгашът гнусно се изсмя. И изчезна разговаряйки по мобифон. Турих мръсните пари в джеб. Отидох до пазар “Чаталджа”. Накупих хляб, сол, вино, пресни кестени и сини сливи, както и препечено пиле. В добавък купих буца колофон. Все още вярвах, че отново някога ще си купя цигулка. На връщане към дома в припадащия здрач; а есенес той е омаен; си се чувствах кой знае защо, как надувам саксофон. Но, саксофон никога съм нямал. Сега нямах и цигулка. Е, не мога да тръгна по улиците и да си се правя, че свиря на несъществуваща цигулка! По лесно е да побръмквам бузи, като саксофон. Излиза евтино – препоръчвам! “Пияният Кълвач” е страхотно буги за побръмкване из безпътен път! (Траттà – Тррà – Траттà – Тррà – Траттà – Тррà – Тррà-а-а. . .) Може би подозирате, освен ако не сте загубили чувство за хумор, (Петъчните парламентарни дебати освен до всенационална импотентност, водят и до загуба на персонално чувство за хумор!), аз съм заклет стар ерген. За мене никой никога не е танцувал. Не в баня, ами дори на къра. Поради обяснима неплатежоспособност. Ето защо, побръмквайки си евтиничко с уста, провлачвайки парализиран крак от супера към дома установих, че всъщност Никой Никога Не Ме Е Обичал Така Безотказно И Лудо, Както Някога Леля Дона Примадона Вездесъща Обичаше Чичо Коста Явлението. За да танцува, загърбила съблазните на столичните сцени всяка вечер в мрачина, върху мръсния хлъзгав подиум за теляк, в празната осапунена вовеки градска баня, размахвайки безкраен карминен воал, който никой не би обкичил с позлата. Установих също, че повече няма да платя ни стотинка на двете Уж-Държавни Обирджийски Инкасаторски Компании. Не харесвам да съм съучастник във всенародно изнудване, но то само си се получава щом не се съпротивляваш. Установих в добавък, че съвсем навреме се отървам от цигулката. Нужен ми бе як прът и здраво знаме. Не някаква си реплика на Страдивари. Бих могъл незабавно да си купя саксофон втора употреба. Само че, кой ще танцува за мен!?! Ами къде!?! Гръцката “Баня Горгона” отдавна е превърната в луксозна комарджийска игрална зала, а дворът в борса за коли втора употреба. Обществените бани в Стар Белоград са подменени от смъртоносни дискотеки, в които може и “Пип-Шоу” да видиш, като в баня да се изпотиш, СПИН в очи да срещнеш, пък и в морга да се поизлегнеш. Върнах се у ддòма. Погледът ми падна върху един стар тъпан. Лични ххòра приватизираха градове, заводи и села. Аз приватизирах тъпана от духовата музика на закритото училище в което преподавах! Няма да приватизирам нечия чужда диригентска палка, я! За нея се изисква истински талант. (Драсна ли в Южна Африка, вземам тъпана с мене. Реприватизация ли – ще ме хванеш – друг път ти!) Зарязан безмилостно под дебел слой прах върху гардероба, този Славен Учебен Басов Тъпан, под въздействие на неведоми космични сили, безпомощно потрепва и мъчително отглася, започне ли да ме човърка ревматизъм. Стъпих върху един стол. Гневно хвърлих барабана върху пода. Грабнах онзи огромен кожен топ с късата дървена дръжка! Задумках със все сила.
- Думба - Лумба – Дум! . . . Бара – Бара – Бум! . . .
Може все пак някой да реши и, да се разбуди. Но блокът в който живея разполага с толкова солидна звукоизолация, че все едно нищо не се бе случило. Дали съвременният просперитет на човечеството не се корени във взаимната изолация?
Някой да се разбуди от ударите на самотен тъпанар !?!
Може би.
Но, не и на Балканите.
© Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
16.11.2002 17:31:40
Публикуване на коментар