VARNA FATE -PERPETUАL CULTURАL PRETENDER

СТАРА ВАРНА - ПОРТ - I905

СТАРА ВАРНА - ПЛАН

Моето слайдшоу

VАRNА BOMBING I4.I0.I9I5. - FB/I4.I0.I5.

Руски кораби и самолети бомбардират Варна

Дата: 02.02.2011; рубрика: Следите остават; автор: Александър Мирков

Сподели:  Svejo  Twitter  Публикувай  Бъди с нас  

Ужасените варненци се разбягват по улиците и търсят ссение в мазетата на сградите. Сред трясъка на експлозиите се разнасят писъци на отчаяние и безсилие. Къщи се рушат пред очите на обезумелите и втрещени обитатели. Чуват се викове и стенания на ранените, на които никой не е в състояние да помогне.

НА 14 октомври 1915 г. (по стар стил) православните християни празнуват Петковден. Рано сутринта камбанен звън се разнася над Варна и заглъхва в мътните морски вълни. Подранили богомолци бързат да отидат на църква без да подозират, че предстои кървав ден за техния град. В същия момент крайбрежната телефонно-телеграфна служба известява щаба на бреговата охрана, че на хоризонта се забелязват силуетите на морски съдове.

ВЪЗМЕЗДИЕ: Руският броненосец "Три Светители" е торпилиран от немски подводници.

Те бавно приближават Варненския залив и скоро са идентифицирани като руски военни кораби. От две седмици България и Русия са във война и началникът на Варненската отбранителна линия ген. Симеон Янков предприема спешни мерки за защита на ключовите обекти - пристанището, жп гарата, флотските помещения и др. В 7,30 часа един след друг към брега се насочват два неприятелски хидроплана. Те правят пълна обиколка на града, разузнават обстановката и пускат напосоки няколко бомби. Посрещнати са с пушечна и картечна стрелба, но без да бъдат засегнати, поемат

обратен курс
Час по-късно руската ескадра се разгръща в боен ред. Тя е в състав от 17 морски военни единици под командването на вицеадмирал Новицки. В нея се включени 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда.

ЕКСПЛОЗИЯ: Паднал снаряд нанася щети и на сградата на руската параходна агенция.

Военните кораби са въоръжени предимно с мощните 305- и 203-милиметрови оръдия. С тази внушителна морска сила руският царизъм атакува Варна.
От морето се издига още един хидроплан, който изпълнява рекогносцировъчна задача. Малко след това корабите предприемат масирана бомбардировка на Варна. Първите снаряди падат в пристанището и извън града, в района на Галата и Евксиноград. Всички очакват, че ударът ще бъде насочен срещу крайбрежните укрепления и военни обекти. Вниманието на армадата е съсредоточено изключително към централната градска част и гъсто населените жилищни квартали. Единствено казармите на 8-и приморски полк са засегнати частично, но няма жертви сред военния състав. Става очевидно, че нападението е демонстрация на сила и цели да внесе смут и паника сред населението.

БОМБАРДИРОВКА: Къщи се срутват пред очите на обитателите им.

Бреговата артилерия отговаря със силен, но неефикасен огън, тъй като, за да избегнат минните заграждения, корабите са на повече от 8 морски мили навътре в морето. По този начин те са

извън обсега
на българските батареи.
Обстрелването на града продължава един час и седем минути. Изсипващите се снаряди сеят смърт и унищожение. Ужасените варненци се разбягват по улиците и търсят спасение в мазетата на сградите. Сред трясъка на експлозиите се разнасят писъци на отчаяние и безсилие. Къщи се рушат пред очите на обезумелите и втрещени обитатели. Чуват се викове и стенания на ранените, на които никой не е в състояние да помогне. Изведнъж канонадата престава и ескадрата започва скоростно да се оттегля.

СПАСЕНИ: На ранените е оказана спешна помощ във военния лазарет.

Заслугата за спиране на стрелбата е на две немски подводници U - 7 и U - 8. Когато по безжичния телеграф научават за бомбардировката, те незабавно се отправят към Варненския залив и атакуват руските кораби с няколко торпедни устройства. Торпилиран е реномираният броненосец "Три Светители", който се накланя на една страна и въпреки отчаяните действия на моряците, след час потъва край нос Калиакра. Сериозно повреден е и един миноносец, на който избухва пожар. Въпреки това той успява да се измъкне и да се добере до края на деня в пристанището на Севастопол. Към вражеските морски единици се насочват и прославените немски крайцери "Гьобен" и "Бреслау", които са част от турската флота. Те обаче са твърде далеч от разиграващите се събития и това дава възможност на нападателите да се оттеглят в руски териториални води.
Сведенията за загубите на ескадрата се потвърждават от немски и турски военни източници. Румънският префект на Добрич става свидетел на края на "Три Светители". В руското комюнике за бомбардировката на Варна не се съобщава за нанесени поражения, но военното списание "Руски инвалид" изнася подробна информация за 

потопяването на броненосеца
Вечерта на трагичния Петковден двете немски подводници пристигат в пристанището на Варна. Когато изплуват над водата, те са посрещнати с нескончаемо "ура" и бурни ръкопляскания от присъстващите. Германският консул в града и местната немска колония устройват тържествена вечеря за екипажите на подводните лодки. Те са предмет на всеобщо внимание и адмирации от страна на градския елит за геройския си подвиг.

Защо е бомбардирана морската столица?
НА 1 октомври 1915 г. е обявено влизането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз. Това предизвиква негативни реакции сред управляващите кръгове на държавите от Антантата. Особено озлобена е Русия. На 7 октомври е издаден императорски указ, в който гневно се констатира: "...България, нашата единоверца, неотдавна освободена от турско иго с братската обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите на християнската вяра, на славянството и на Русия. Руският народ гледа на българската измяна с болка и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание на Всевишния." Още по-категорична е декларацията на Московското славянско дружество: "...За Русия България вече не съществува. Вместо нея има немско-фердинандско княжество..." Броени дни след като българските войски нападат сръбските позиции, руският външен министър Сергей Сазонов посещава главната квартира на руската армия и се изявява като главен инициатор за бомбардирането на Варна. Пред император Николай т той лансира своята позиция, че в сегашната военнополитическа обстановка е неудачно извършването на десант на българското крайбрежие. Още повече че започнатата през февруари същата година от съюзниците Дарданелска операция претърпява неуспех. Ето защо Сазонов предлага да се предприеме тактическа военноморска интервенция, която ще има деморализиращ ефект над българската политическа класа и сред населението на страната. Това мнение се споделя и от началник-щаба на армията ген. М. Алексеев и императорът дава съгласието си за атаката на руската черноморска флота срещу Варна.

Последствията от нападението
ПОРАЖЕНИЯТА от бомбардировката са значителни. На място загиват девет души - петима мъже, едно момче на 12 години и три жени. Сред жертвите е и рускинята Мария Филова. Ранени са 24-ма мирни граждани, двама офицери и четирима войници, които изпълняват служебните си задължения. Те са откарани във военния лазарет, където им е оказана спешна помощ. Скоро всички се възстановяват, но на някои от тях са ампутирани крака и ръце и те остават сакати за цял живот. Значителни са материалните загуби. От падналите снаряди е разбита външната част на вълнолома. Пряко са засегнати сградите на Първи полицейски участък, телеграфопощенски клон, турското мюфтийство и кулата на морския фар. Сринати до основи са повече от 50 кантори, магазини и къщи предимно в гръцката махала. Тотално загубите се оценяват на повече от 2 милиона лева. Сумата значително надвишава годишния бюджет на Варненската община.
Ненадейното нападение на руската ескадра предизвиква неприятен резонанс в българското общество. Засилват се русофобските настроения. Мнозина българи, които до този момент се колебаят да подкрепят присъединяването на България към Централните сили, след трагедията в морския град открито започват да одобряват прогерманския курс на кабинета на д-р Васил Радославов. Официозът в. "Народни права" публикува следното съобщение: "След бомбардирането на Варна от руската флота без никакъв повод от българска страна, всички политически мостове между Русия и България са разрушени. Русия губи всякакво морално право да се нарича Освободителка на България...". Яростно реагира и цар Фердинанд. Той нарежда на правителството да предприеме необичайни мерки. На 19 октомври е изготвено постановление на Министерския съвет, което е одобрено на среднощно заседание от ХVII Обикновено народно събрание. С него храм-паметникът "Свети Александър Невски" е преименуван на "Съборен храм св. св. равноапостоли Кирил и Методий". Нанесени са промени във вътрешния интериор на църквата. Сменени са стенописи и икони. Едва през 1920 г. отново е възстановено старото име.

Коментари:

14.10.2014 20:52:40

Баро Ром: Дип,че не знам да псувам,инак бих Ви ебал майката!

15.04.2015 13:06:27

marinsergev: Какво да разбираме, че братска фашистка германия е спасила Варна.. Идиоти продажни

22.07.2015 19:35:56

Благой: Какъв фашизъм 1915 г бе морон?!

30.07.2015 08:29:48

Драго: http://flot.sevastopol.info/ship/brone/3svyatitelya.htm май че броненосецът мистериозно е изплавал след торпедирането си и е продължил кариерата си до 1923 г. :)

20.09.2015 01:29:40

MoterCrozz: ^Колко жалко, че не е бил унищожен.

ЗА "СТРУМА - I942". - КЕА ГЕНДЖ - FB - 07.I0.20I5.

Статии

Да оцелееш в Черно море

 Автор(и): Кая Гендж

 Категория: Изгледи - Европа

 Публикувана на 04 Август 2015

 Посещения: 1476

11111 Оценка 4.75 (4 гласувания)

Препълненият с бежанци кораб „Струма“, 1942 г.

Един ден през 1942 млад човек се пробужда от звука на гигантска експлозия някъде дълбоко под него. В течение само на няколко секунди мощна сила го изхвърля отвъд борда на кораба, където той е спял, в ледените води на Черно море. Корабът, или онова, което е останало от него, потъва бързо. Младият мъж се осъзнава под водата и когато успява да изплува на повърхността, долавя виковете на потъващите пасажери и вижда малки групи от хора, които отчаяно се опитват да се вкопчат в останките от кораба. Той се държи за палубата и наблюдава главите и ръцете на хората, докато те потъват и изчезват един след друг около него. Един от удавниците се вкопчва в тялото му малко преди да потъне, като почти завлича младия мъж заедно със себе си. Самият той успява да се задържи, но не може да помогне на никого. След много часове един друг мъж се доближава до него. Изглежда истинско чудо да се види как той се появява от морето на мъртвите, но да, ето го и него: Лазар Диков, помощник-капитанът на кораба.

Диков казва на младия мъж, 20-годишен евреин, че в ранната сутрин, по време на дежурството му, е имало голяма експлозия: той е видял, че корабът е торпилиран, неизвестно от кого. „Торпедо?“, пита младият мъж невярващо. „Да, торпедо“, потвърждава помощник-капитанът.

Студено февруарско утро е, вали силен дъжд. Дебелото кожено яке на младия мъж е безполезно в леденостудената вода. Турските власти са държали кораба под карантина в продължение на седмици, отказвайки да приемат на своя територия евреи. Пътниците са принудени да чакат на борда докато двигателят на кораба бъде ремонтиран. Няма почти никаква вероятност някой от брега да им дойде на помощ.

След няколко часа Диков признава, че надеждата започва да го напуска. Ако такава е била съдбата им, да замръзнат тук, то защо да чакат и да се борят с отчаянието насред ледените вълни? Турция, най-близката до кораба страна, е отказала да приеме каквито и да е молби за помощ през предишните два месеца. Ако им е писано да умрат тук, защо да не го направят бързо и по-малко мъчително, предлага той. Младият мъж не се съгласява. Може би ще успеят да оцелеят, предлага той, ако започнат взаимно да се удрят по лицата, може би така ще могат да запазят в телата си малко топлина, докато някой дойде и ги спаси.

За нещастие младият мъж няма вече никакви сили, а и реторическите способности го напускат малко по малко. Той започва да се унася и заспива, макар че все още не е изгубил съзнание. Диков престава да отговаря на въпросите му: младият мъж скоро осъзнава, че помощник-капитанът е замръзнал. Мъртвото тяло изчезва сред мрака на морето. Небето потъмнява, над него се спуска отчаяната нощ.  Вади джобното си ножче с намерение да пререже вените си, но не е в състояние да го отвори: пръстите му са замръзнали.

Вече почти е изгубил съзнание, когато на хоризонта се появява рибарска лодка. Осем турски рибари го вадят от водата и вземат премръзналото му тяло в лодката си. Когато се пробужда, доста време по-късно, морето вече го няма и той се намира пред бумтяща печка в рибарска къщичка. Група рибари го наблюдават с широко отворени очи. Без да са разбрали нещо за експлозията, те са силно удивени, когато през тази сутрин откриват десетки мъртви тела, носени от водата и изхвърляни на брега. На този ден умират 790 души, сред които 101 деца. Младият човек е изгубил семейството и годеницата си.

* * *

Миналия месец, около 72 години след изпитанията му в Черно море, Давид Столяр, единственият човек, оцелял след експлозията на „Струма“, почина в леглото си, в Бенд, Орегон. Той е един от онези стотици мъже, жени и деца, изоставени на съдбата си в резултат от едно нещастно съчетание от война, омраза и международна политика. Обединени в един вид странна конфедерация, нацисти, комунистически водачи, служители на Британското външно министерство и турски политици – всички те играят различни роли в една от най-мрачните военноморски трагедии от предишния век.

Злополучията на Столяр започват година преди това, през 1941, когато германските армии навлизат в България, където младото момче живее заедно с баща си. Роден е през 1922 в Румъния, а родителите му се развеждат още в ранното му детство. Уплашена от преследванията, майка му решава да го изпрати в Букурещ от Париж, където е живеела дотогава – за нея съдбата на един евреин е изглеждала по-сигурна в Румъния. Но навлизането на германската армия в България кара баща му да се чувства все по-несигурен. Младият човек също е неспокоен: докато копае канавки в резултат на трудовата повинност, Столяр дочува слухове за евреи, убивани буквално по румънските улици. Баща му решава да го изпрати в Палестина, за да го отдалечи колкото се може повече от обсега на нацистите. Много години по-късно той разказва пред израелския вестник Haaretz как баща му се е опитвал да го изпрати на сигурно място:

Баща ми беше платил безбожна цена за билет за „Струма“. Може би някъде около 1,000 долара в днешни пари. А за мен поръча специален кожен колан, със зашити в него пари, плюс тежко кожено палто. Тези две неща ми помогнаха да оцелея. Плака горчиво когато ме изпращаше. Благодарение на баща си избегнах ужасите на фашисткия режим в Румъния, която беше съюзник на нацистка Германия.

По това време майка му вече е арестувана от Гестапо и изпратена в Аушвиц, където е убита през 1942. По такъв начин започва бягството на младия човек за Палестина.

Корабът, на който той се качва заедно с годеницата си Илзе Лотрингер и нейните родители, е „Струма“. Построен е 74 години преди това като луксозна парна яхта за Хенри Паджет, маркиз и човек от двора на кралица Виктория. По-късно „Струма“ е използван като транспорт за войници по време на Балканските войни, а също и като търговски кораб за къси разстояния. През 1930-те „Струма“ транспортира добитък. Едно десетилетие по-късно ционистки организации го наемат за транспорт на евреи до Палестина.

А междувременно в Турция, където нацистите полагат големи усилия, за да окажат влияние върху висшите ешелони на властта, дипломатическите кръгове са ужасно объркани по въпроса как да се реагира на избухливата политическа ситуация в Европа. Страната е управлявана от еднопартиен режим, ръководен от Исмет Иньоню. Той полага големи усилия за да запази неутралитета на Турция, но това не попречва на нацистките служители и шпиони да посещават често Истанбул, за да разпространяват в страната една турска версия на своята расистка идеология. Използвайки токсична комбинация от антикомунистическа и антисемитска реторика, нацистките служители подкрепят местните турски расисти и им помагат да организират кампании за сплашване на либералните и ляво настроени турци, които за тях са просто изродени. В турските университети и медии са назначени определен брой нацистки учени, а германците усилват присъствието си чрез чести публикации в националната преса, приветстващи Фюрера и Дучето. Статии, защищаващи идеята за чистота на расата и необходимостта тя да бъде защищавана от семитски, арабски и кюрдски влияния, допринасят за разширяването на този разговор.

Но въпреки това именно британците, много повече от което и да е друго национално правителство, изиграват решаваща роля в тъжната съдба на „Струма“. Твърдо решени да защищават ресурсите си, те се опитват да прекратят емиграцията в Палестина, и то не само от Обединеното кралство, но и от всички европейски страни. В книгата си Смърт в Черно море авторите Дъглас Франц и Катрин Колинс описват мотивите на британците като „студено-стратегически“. Те обясняват как британците

Не желаят да заделят още повече военни ресурси, за да се опитват да държат под похлупак враждебността между араби и евреи в Палестина. И, което е по-важно, те не искат да настройват срещу себе си арабите от Близкия изток, които контролират огромни резерви от петрол, считани за решаващи в хода на военните кампании на Съюзниците.

За да прекрати незаконната имиграция, британското външно министерство е готово да си служи с незаконни средства. Налице са „предложения за потапяне на кораби с бегълци“ на основание, че „те може да са инфилтрирани от нацистки шпиони“, за да се оправдае блокадата на Палестина.

Именно това е фонът, на който се изгражда сцената за хуманитарната катастрофа, която разрушава 790 живота, включително и онзи на Столяр.

* * *

„Струма“ – кораб, предназначен да превозва не повече от 100 души, напуска Констанца с 781 пътници и десет души екипаж, на 12 декември 1941. Дизеловият му двигател се поврежда само няколко часа по-късно, принуждавайки капитана да изпраща сигнали за помощ. Тя действително пристига и моторът е ремонтиран, но на 15 декември той отново отказва, след което „Струма“ е изтеглена на буксир до Истанбул, където пътниците очакват да получат топъл прием и кратка почивка.

Вместо това служители на турската брегова охрана се качват на борда и заповядват на всички пътници да се прехвърлят на долната палуба. На 16 декември са изпратени турски инженери, които да ремонтират двигателя. В началото те казват, че това ще отнеме около седмица, през което време никой не може да напуска кораба. Ситуацията постепенно става отчаяна. Няма почти никаква храна и прясна вода, а санитарните условия са ужасни.

Представител на Еврейската агенция в Истанбул успява да донесе малко храна и вода на борда на „Струма“. Това помага да се повдигне малко духа на пътниците. Хората изпадат във възторг при вида на пресните портокали. Но сред местните турски и британски служби на пътниците започва да се гледа с все по-голямо подозрение, а не със симпатия. Недоверието се оправдава като уж наложено от дипломатически съображения. Тъй като Румъния е станала наскоро съюзник на нацистите, то кораб от Румъния може и да кара определен брой нацистки агенти. Британците и американците използват хипотезата за „възможни нацистки агенти на кораба“, за да не позволят на пътниците да слязат в Истанбул. И докато турското правителство отчаяно търси начини да се отърве от кораба и да го изпрати за Палестина, то шефът на Колониалната служба във Великобритания  се бори с всички сили, за да убеди турското правителство да не позволи на кораба да стигне целта си. Британците смятат, че турските власти лесно могат да „изпратят Струма обратно в Черно море, ако само поискат“. Тъй като корабът е нежелан от всички страни, никой не може да се оплаче, ако нещо се случи с него.

Въпреки строгите разпоредби на властите някои еврейски организации успяват да изпратят помощ на „Струма“, като просто подкупват турски полицаи. Всяко парченце храна е от огромно значение. Франц и Колинс описват как „един самун хляб се разделя на двадесет и пет парчета, за да нахрани двадесет и пет души“. Когато един мъж се опитва да открадне портокал, някои от пътниците изискват публична екзекуция. И макар че в края на краищата надвива благоразумието, ситуацията си остава изпълнена с почти пълно отчаяние, гняв и фрустрация. Зад тях е заплахата от нацистка жестокост, пред тях нищо друго освен безкрайно имигрантско протакане. Единствената надежда е, че всичко ще се оправи когато достигнат предназначението си. Но към средата на януари двигателят все още не е поправен, а според инженерите „Струма“ не би могла да стигне до Палестина, дори и ако той бъде ремонтиран отново.

Междувременно нито турската преса, нито международните кореспонденти не демонстрират особен интерес към съдбата на кораба. Тонът на малкото публикувани по онова време статии си остава безразличен и резервиран: на кораба имало доктори, твърдят журналистите, така че няма причини за тревога относно съдбата на някакъв си кораб с евреи.

В края на краищата властите позволяват на едно-единствено семейство да напусне кораба. По настояване на американците и с помощта на известния индустриалист Вехби Кодж, семейството на Мартин Сигъл (американски гражданин, работил като шеф на румънския отдел на Standard Oil Company) получава разрешение да слезе в Истанбул. За фирмата на Кодж това е изгоден акт на добра воля. Поради факта, че в миналото е имал бизнес с германците, Кодж е поставен в британския черен списък, и това е голямо препятствие за бъдещото развитие на фирмата. Ако само Кодж би могъл да успее да убеди вътрешния министър да направи изключение за Сегал (което и става), фирмата му ще бъде отстранена от черния списък. Американците веднага напускат Истанбул.

Останалите пасажери, сред тях и Столяр, нямат този късмет. Решението за унищожение на всички евреи в Европа, така нареченото „Окончателно решение“, е взето току-що от висшия ешелон на нацистката власт. На 23 февруари, един месец след това решение, турските власти, под натиска на англичаните, прерязват котвената верига на „Струма“, който след това е изтеглен обратно в Черно море. Ето как Франц и Колинс описват закъснялата (и безполезна) реакция на британското външно министерство по повод на едно решение, което самите британци до голяма степен са предизвикали:

Външното министерство реагира [на решението] с телеграма, в която настоява Анкара да търси начини за забавяне. „Моля донесете спешно до вниманието на турското правителство, че те трябва да отложат всякакви спешни действия, поне докато се разглежда въпроса с допускането на децата в Палестина“, казва се в телеграмата. „Освен това трябва да направите опит да накарате турското правителство да преразгледа решенията си по адрес на транзитното преминаване на деца“.

Отговорът е изпратен в 19:40 ч. на 24 февруари. По това време децата вече се намират на дъното на Черно море.

Самото торпедо е изстреляно от съветска подводница, чиито офицери са сбъркали „Струма“ с нацистки кораб, превозващ войници. Абсурдността на цялата ситуация едва ли би могла да бъде по-пълна. Комунисти убиват еврейски имигранти, оставени на произвола на съдбата поради тайно споразумение между британското и турско правителства, защото мислят, че унищожават нацистки части. В определен смисъл този инцидент представя ясно всички сложности, с които са свързани въпросите за вината и отговорността по време на Втората световна война. Макар че последният, убийствен удар, се нанася само от една от страните, в престъплението са замесени всички.

Мемораил на загиналите на „Струма“ (град Холон, Израел).
Wikimedia Commons

* * *

Малко по-рано тази година местният вестник TheOregonian интервюира Столяр в дома му. Старият мъж, макар и вече на края на силите си, отбелязва, че „жестокостта на човешкия род винаги е била много активна“. Когато е запитан дали желае извинение от страните, отговорни за трагедията, той казва, че за това е прекалено късно. А след това предлага на младите хора няколко съвета, които лично аз намирам много трогателни в простотата си. „Просто се радвайте на живота“, казва Столяр. Изглежда, че той се е радвал на собствения. Работел е в обувния бизнес, основал е обувна фабрика в Корея, женил се е на два пъти и се е обличал като истински джентълмен всеки ден през остатъка от живота си. А компанията му е използвала кораби за напълно различна цел: да изпраща обувки в Съединените щати и Канада.

Седемдесет и две години след катастрофата, Европа и заобикалящите я морета си остават мрачни места. Отговорният комисар на ООН по въпроса за бежанците преценява, че само през 2011 г., при опити за прекосяване на Средиземно море са загинали около 1500 души. Катастрофата със „Струма“ е ужасяващ исторически момент, в който дипломацията се превръща в инструмент на страхливост, небрежност и отказ от поемане на отговорност. Сигурно не е случайно и това, че останките от кораба си остават също толкова пренебрегнати и забравени в турското пристанище Шиле през следващите седемдесет години. Във време, което не успява да намери адекватно решение на проблема с „нелегалните имигранти“, останките на „Струма“ са паметник на човешката цена на подобна двойственост. Докато продължават да умират хиляди хора винаги ще изглежда така, сякаш не се е променило нищо.

https://lareviewofbooks.org/essay/surviving-black-sea-appreciation-david-stoliar-sole-survivor-1942-struma-disaster

КАЯ ГЕНДЖ

Кая Гендж е романист и есеист от Истанбул. Негови работи са се появявали в Paris Review Daily, the Guardian, the Financial Times, the London Review of Books blog, Salon, Sight & Sound, The Millions, the White Review, Index on Censorship и др. Първият му роман, L’Avventura (Macera) се появи през 2008 г.

ДРУГИ СТАТИИ ОТ ТОЗИ АВТОР

В търсене на „Новата Турция“

На 11 юли тази година, месец преди да бъдат проведени...

Политическият спектрален кръг

Баща ми е далтонист. И въпреки това, още от ранна...

• < Повече пънк, по-малко ад
• Независимите майки от Исландия >

Коментари (1)

• 05-08-2015 | Евдокия

  Впечатляващ текст, браво на Кая! С много факти, с дозирани интерпретации - да, в такава историческа драма участват и са виновни по равно всички. И Нацисти, и националисти, и комунисти, и бездушието на обществото, и страхът. Преди няколко години излезе в превод на български романа на Зюлфю Ливанели "Серенада", Давид Столяр е прототип на главния герой - прочут американски професор, който се завръща след много години и отива на поклонение в Шиле, където си спомня за своята годеница Надя. По-интересен обаче е образът на героинята, млада турска журналистка, от чието име в Аз-форма се води повествованието... В романа има и българска следа, такава следа има и в живота на самия Ливанели. Горещо препоръчвам тази книга!

  1