OLD VARNA - BARBS AND DOLPHINS: април 2015

събота, 18 април 2015 г.

ЗА ДЕЦАТА-МПС-УБИТИ - ДНЕС-ПЛЮС - 18.04.2015.

Добре дошли в Държавата „Ами, кво да направя...."

18.04.2015 14.29

Петьо - на 6 години, Красимира - на 11 месеца, Паоло - на 4 години, Мая - на 7, Христо - на 12, Вилислав - на 15, Красимир, Мелин, Яница, Гошо, Трифон, Евгени...

Те останаха завинаги деца, живели едва няколко години на земята. Станаха ангели. По волята на поредния, седнал зад волана на скъпата си кола и помислил се за Господ на пътя. Малки ангели, които никога няма да разберат какви ли демони са бушували в големите (не)човеци, качили се в своите коли - малки или големи, скъпи или не без значение, за да им отнемат завинаги Живота...

Деца на своите родители, братя и сестри на своите братя и сестри, внучета на своите баби и дядовци, които никога няма да бъдат такива, защото големи (не)човеци не са им позволили... Убийците на деца, хукнали да гонят по пътищата бесовете от себе си, малко почерпени, много почерпени, пияни - заляни, дрогирани, комплексирани, самодоволни, самоуверени, самовлюбени, безотговорни, единствени, безчувствени, безсъвестни, нямащи страх и респект нито от закона, нито от Бога ...

Обикновено с безброй „оправили" по незнаен начин нарушения на пътя. В България незнайният начин пак обикновено е един - с пари и/или с връзки.

Аргументът „Ами, кво да направя..." е силен. Силен е за убийците, силен е за полицаите, които удобно си затварят очите, силен е и за съдиите, които още по-удобно дават условни присъди, намаляват драстично годините затвор, пускат под домашен арест или срещу подписка. Невъзможен аргумент за родителите, близките, приятелите. Невъзможен докато не видиш убиеца на мечтите си жив и здрав на улицата, в кафенето или зад волана, отново. Защото за него пътищата са много, зад завоите отново чакат полицаи, които с кървавите пари от поредния подкуп ще купят играчка на децата си, ако нещо се обърка, съдиите чакат своето....За родителите пътищата са два - до поредната инстанция и до гробището. Не, не е грубо и цинично, реално е. Защото това се случва, докато майките и бащите на Петьо, Красимира, Паоло, Мая, Христо, Вилислав, Красимир, Мелин, Яница, Гошо, Трифон, Евгени чакат справедливост, състрадание, милост, покой, които никога няма да дойдат. Ще дойдат микрофони, натикани в лицата, и дежурният въпрос „Как се чувствате", ще дойдат намалените или условни присъди, ще дойде често самодоволната усмивка на убиеца, ще дойде и неописуемо наглото „Ами, кво да направя...".

Никой никога няма да отиде да пита полицая, началника и съдията за каквото и да е. Убиецът може да мълчи, както и да си закрива главата с качулка, когато нехайни полицаи го вкарват в съда. И когато там прочитат присъдата, тя е за Ангелите и за родителите, убити отвътре.

И докато това се случва, две класни стаи ще остават празни всяка година. През 2013-а загиналите деца са 29, през миналата- 33. От началото на новата година още 4 деца са загубили живота си на пътя. От началото на 2015 г. още 4 деца са загубили живота си на пътя. Ранените при катастрофи деца са между 1000 и 1100 всяка година. Оказва се, че всяко поредно прегазено дете е чертичка в тефтера на Господ и чертичка в тефтера с нарушения на пътя на поредния убиец. Тефтер, на който страниците не свършват, защото в България големите хора се кръстят, че убитите малки деца не са техните, и нищо повече...

И докато в Държавата „Ами, кво да направя...." тихо, кротко и безропотно слагаме чертички на жертвите от войната по пътищата, там, където се води истинска, кървава и безмилостна война, не слагат кротко чертички. Преди месец бойна машина прегазва 8-годишно момиченце в град Константиновка в Донецка област. Войниците са пияни. Хората от градчето се събират на стихиен митинг за минути, който преминава в атака към двете училища, превърнати в казарми на украинските военни. Искат да им бъде даден шофьорът на бойната машина. Няколко часа по-късно е отстранен командирът на батальона, задържани са четирима войници. И докато тече разследването, ден след ден хората излизат на улиците и протестират. И никой не смее да им каже „Ами, кво да направя....".

Не знам каква е съдебната система в една толкова размирна територия. Знам обаче каква е съдебната система в Държавата „Ами, кво да направя....". Нея просто я няма, за нас. Защото ако тук имаше следствие като следствие, прокуратура като прокуратура и съд като съд, Петьо никога нямаше да остане завинаги на 6 години, Красимира - на 11 месеца, Паоло - на 4 години, Мая - на 7, Христо - на 12, Вилислав - на 15... На нас война не ни трябва, ние се избиваме помежду си. На България очевидно не й трябва бъдеще, трябват й прегазени мечти, трябват й убийци на деца, трябват й кървави пари, давани на един-двама-колкото е нужно, за да бъде „оправен" поредният случай. Трябва й „Ами, кво да направя....". /Дарик радио

Днес+

More Sharing ServicesЗапази и Сподели

Коментирай статията

Коментирай статията

18.04.2015 17:33 гост: БОГ ДА ПРОСТИ И ВЪЗМЕЗДИ!?! АКО СЕ ПРИБАВЯТ И СТАРЦИТЕ И СТАРИЦИТЕ - СМЕТКАТА ЩЕ СТАНЕ СЪВСЕМ ДЕБЕЛА. УПРАВЛЕНИЕТО НА ДЪРЖАВАТА - В ЧИИ РЪЦЕ ВЕГЕТИРА!?!
N.B.: И не искайте вторичен код - излагате се.

18.04.2015 16:30 гост: Много тъжно и много вярно ...

понеделник, 13 април 2015 г.

VARNA-CITY - 30.05.2014.

петък, 10 април 2015 г.

УМИРАЮЩАЯ ВАРНА-ГРАД - ФБ - 10.04.2015.

Умиращите сгради на Варна

Боян Георгиев, varnasummer.com 25.09.2014, 13:00 (обновена 27.09.2014, 08:29)

1 от 7 снимки

Турската баня от 1912г, проект на арх. Дабко Дабков.

Турската баня от 1912 година е проект на архитект Дабко Дабков. Къщата се намира на улица "Цар Симеон І" № 3 и 5 (пресечката под "Валентина"). Общината е съсобственик на сградата, а самата сграда от години е необитаема и занемарена.

Архитект Дабко Дабков идва във Варна, защото се влюбва в нея и прекарва целия си живот тук. За 34 години, в периода 1906-1940-та, той реализира 350 проекта.

Освен сградата на снимката горе, по-известните сред тях са: Първият гранд хотел - Гранд хотел "Лондон", Аквариумът, хотел "Мусалла", който е умален модел на Flatiron Building - иконата на Ню Йорк

Сградите - паметници на културата са част от историята на всеки град. В цял свят институциите и гражданите проявяват особена грижа към тях, защото от това зависи обликът на един град, неговия дух.
Живял съм в Рим, посещавал съм Венеция, Неапол, Флоренция, Виена, Будапеща и много други европейски градове.
Всички те имат един общ белег, а именно специфичното чувство, което те обхваща, когато се разхождаш из улиците им, характерното им излъчване. Също както у хората.
Другото общо нещо в тези градове е старанието на общинската и държавна власт да развиват градовете според изискванията на времето, но съхранявайки изграденото през годините.
И във Варна имаме такива сгради, онези типично варненските, заради които градът ни често е карал хората да се влюбват в него.
Днес тези сгради са оставени да се рушат, една голяма част от историята на града е на път да си отиде завинаги и искам да обърна внимание на този проблем.
Ще покажа някои от важните и силно застрашени къщи, дело на велики, но малко познати на варненски архитекти. Ще опитам да анализирам причините, които са довели до днешното им състояние и чия е отговорността.
И така...
Публикувам шест ценни за Варна сгради (виж галерия) с уговорката, че това е само малък пример за състоянието, в което се намират стотици паметници на културата и за да демонстрирам резултата от бездействието на изпълнителната и местната власт.
И така, къде е проблемът?
Паметниците на културата в България, вече недвижими културни ценности, са освободени от данък върху недвижимия имот със Закона за местни данъци и такси, но само в случай, че сградата НЕ се използва с търговска цел и това е единственото, което е направено за улесняване на стопанисването им.
Оттам насетне, каквито и действия да предприеме дадено лице - собственик на паметник на културата, дори и с най-добри намерения, действията трябва да бъдат съгласувани преди всичко с Министерството на културата и по-точно с Националния институт за недвижимо културно наследство към министерството (НИНКН).
И именно в това се състои и проблемът - процедурата е тромава и сложна.
Пример: Вие сте собственик на такава сграда и искате да ремонтирате покривната й конструкция. За целта трябва да разполагате с всички необходими разрешителни: да ви се изготви скица, която да изпратите в София за одобрение, да изчакате отговор, мнение, което има задължителен характер, но ако нещо трябва да бъде променено, отново изпращате писмо, отново чакате мнение, но вече със съответните указания.
Сами разбирате, че цялото това време за реакция от администрацията може да се окаже фатално за една сграда - паметник на културата. Един по-проливен дъжд и край. Да не говорим, че това може да коства и човешки живот, както се случи в София на ул. "Алабин".
В чл. от 70 до 72 в Закона за културното наследство е вменено, че ако подобна сграда е оставена без надзор и стопанисване, Общината е длъжна да състави комисия, която на място да изследва обекта и в последствие да издаде задължително предписание на собственика, ползвателя или концесионера на дадения обект, който трябва да започне изпълнението в 14 дневен срок, според предписаната процедура.
Най-малкото, трябва да се изпрати писмо до НИКН в София. Законът дава право заповедта да бъде обжалвана, но това не спира нейното изпълнение.
В такъв случай, Общината е длъжна да извърши предписания за консервационни или реставрационни действия и пр. за сметка на собственика, който в повечето случаи не е съгласен, като след извършване на ремонтните дейности, за да не остане Общината необезпечена, има право на законна ипотека върху имота в рамките на стойността, която Общината трябва да си възстанови като неудовлетворен кредитор.
С други думи, Общината не губи пари. Независимо, че нормата е влязла в сила още през 2011 г., до момента нейно прилагане почти не е имало.
По времето на кмета Кирил Йорданов имаше опити да се подеме инициатива с 5 такива сгради, но нищо не се случи, което продължава и при администрацията на кмета Портних.
В крайна сметка, нито една от рушащите се сгради - паметници на културата във Варна, не е пипната.
Законът за културното наследство дава една възможност чрез двустепенна процедура - попълва се декларация, чрез която всяко физическо или юридическо лице може да си вземе т.нар. Регистрационен фиш - документ от 8 стр. и да го попълни, описвайки сградата, която счита, че трябва да бъде паметник на културата.
Лошото е, че този документ донякъде ограничава, защото в него има архитектурни специфики, които предполагат попълващият да има познания в областта.
Написването на такъв фиш не означава, че сградата ще стане паметник, но има случаи, в които работи.
Така например Варненското историко-архитектурно дружеството (ВИАД) са успели да спасят от събаряне сградата на приюта "Княгиня Надежда", бившето сиропиталище "Цонко Цонков"- двуетажна сграда до Полиграфията, в началото на ул. "Кракра".
Община Варна искала да построи 11 етажна обществена сграда, която да отдава под наем и оставало малко още едно от творенията на Дабко Дабков да бъде безвъзвратно унищожено.
Сградата била построена през 1908 г. по идея на царица Елеонора, която ръководила проекта, който възложила на прочутия варненски архитект. Той от своя страна, го изпълнил безплатно, както е правил много пъти.
Дабков не е единственият архитект, който е работил безплатно за Варна. Това са правили всички архитекти, особено след 1918 година.
Струва си да се отбележи, че Варна преди 100 г. е имала много по-малко население (40 000 през 1910 г.), но е постигнато много повече в инфраструктурен план.
По друг начин казано, Варна е била малко градче, което е носело белезите на цивилизован европейски град, докато жителите и управата на днешния съвременен и голям европейски град, не само не се старае да го опази, а и унищожава тези белези.
Някога е имало българска нация, български дух и българско общество.
Тогава е имало воля за създаване на облик, гонещ стандартите на развити европейски държави. Днес, въпреки всички достижения на технологиите и културата, този дух вече не е толкова силно развит, както е било в онова примитивно време и лично аз съжалявам, че представителите на тогавашното общество, което е имало кауза наречена Варна, днес ги няма.
Всичко това изисква спешна законодателна промяна, която бързо да влезе в изпълнение. Изисква местната администрация да започне да работи.
Изисква обществен натиск, преди да е станало късно, защото историята и архитектурата продават, а не алуминиевите бараки, сложени да ги крият.
Европейска столица на културата се става, след като имаш стратегия за опазване културното наследство на града и я следваш, а не с опъване на винили върху сградата на Общината, месец преди гласуването.
Развит туризъм се прави със заможни туристи с фотоапарати пред гърдите, не с капещи дюнери.
И накрая, нещо, което помня от професора си по средновековна история в Рим: "Никой не може да промени историята, дори и Господ, но могат историците".
При нас, политиците са на път да я унищожат...
*Статията е от блога на Боян Георгиев varnasummer.com. Авторът изказва специални благодарности на Християн Облаков - секретар на дружеството ВИАД и администратор на Фейсбук групата "Стара Варна", човекът, издал 6 книги посветени на варненски архитекти, който разказа много по темата и предостави факти и снимки на застрашените сгради

събота, 18 април 2015 г.