четвъртък, 30 януари 2014 г.

ЗА ПАПА - КАТО ЗА ПАПА, Хеми ВАРНАЛИУС - 2011 - "DESPITE-MAGAZINE"

 КУЗМА ПРУТКОВ, забележителния колективен разказвач на мъдрости от времето на Царская Русь, някога учтиво бе споделил: “Не Би Могло Да Се Обхване Необхватното”. Народностна мъдрост, която добре приляга върху страдалческия глобално войнстващ свят, пресъздаден в творчеството на ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ – ПАПА. Творчество не така голямо, не така обширно. Около пет хиляди обнародвани печатни страници, според оценката на специалисти. Подир неговата неочаквана смърт, (02.07.1961.-Кетчъм, Айдахо!), из трезорите на някой щатски университети бликнаха “временно” заскладувани сандъци с дневници, бележки и недоизкусурени неиздадени произведения. Самокритичната везна у Папа, е удивително прецизна. Зарязани безнадеждни ръкописи, които почитаемата Мери Хемингуей (    -    !), своевремено утилизира. За да се появят “Безкраен Празник” (05.05.1964.!) и “Острови на Течението” (06.10.1970.!), под тимпаните на реклама, с каквато приживе Папа не би се съгласил. Политическо но далеч не политизирано, компактно но съвсем не постно, поетично повествователно слово, кристализирало в себичен модел тип “Телеграф” за  авангардно структуриран разказ, който как се види Папа пръв налага. Насмешливо-изследователски стил, доведен до занимателен абсурд от по-късно поколение автори като Филип Рот и Кърт Вонегът. Анализите и коментарите, клюките и обичайните писателски неприятности, браковете и разводите на Папа, неописаните (По-скоро засекретени!) приключения на военния кореспондент; а той е това най-напред и преди всичко; събрани в едно, очевидно многократно надхвърлят този не така обемен печатен принос. От тях се интересуват малцина. Безброй подозрително плодовити автори, преуспели - ала от никого четени, рядко биват така популярни. Онова което липства при тях, очевидно е онази открита мъжественост, лъхаща не само от творчеството на Папа, но и от неговият старомодно-американски отворен частен стил на живот. Отхвърлящ всякакъв изкуствено търсен мачизъм. Независимо от нотките имиграционна бедност, просмукани и умело туширани в “Безкраен Празник”, нещо което Папа никога не афишира, той успява да  следва свой собствен индивидуален път на творческо развитие. Слабо повлиян от тенденциите на тогавашното литературно време. Странно, но Ърнест определено не посочва някакъв свой литературстващ първоучител. Европа е достатъчно богата на първоучители без които таланта не може. а и Папа намеква за майсторлъка на Гюи Де Мопасан, без да пренебрегва Тургенев, но подценявайки Горки. Големите имена на света, трудно се побират в рамките на някакъв стандарт. Независимо от стремежа на политиците превръщайки ги в икона и знаме, да извлекат бенефиции от тяхната популярност. В крайна сметка Историята налага вето. Рано или късно. В зависимост от Времето на Времената. На Балканите, този вековно тлеещ социален вулкан, това задължително се случва “Post Factum” Ако изобщо се случи. Принудителното размиване на социалните пластове, налагано от съвременната глобализация, (Чети американизация!), води до ново дълбочинно преразпределяне на капитала, до все повече задълбочаващо се разслояване на обществото, респективно до неговата дехуманизация, за която Папа едва ли подозира. А не подозира, защото той е една от нейните първи същностни изяви. Иначе не би могло да се обясни неговата изключителна популярност в бившият СССР по времена далеч преди началото на СТУДЕНАТА ВОЙНА. Съвремеността на Двадесет и Първи Век замества благородните необразовани герои от Карибието и Света с образовани но роботизирани, добре промити от транснационална телевизия мозъци. Безчувствени  мъже с бицепси, в надпревара за узаконено насилие. Процес, за чието вербално изследване е необходим Нов Папа. Можеби задължително дигитализиран. Глобален проблем, който вече не е проблем на Една Лодка, на Една Жена - или на Повече от Една Жена под сянката на древна гуаяба.  Днешните Фиести се оказват коренно различни. Повече опасни от испанска корида. Доколко героичен би бил един Нов Папа в борба, с натренирани и до дъно фашизирани бодигардове на лешояди-технократи, бронебойни жилетки срещу парче баят хляб, и кола втора употреба? Словото става все по-маловажно и не така сигурно, както куршума. Някога със слово – човек възкачваше небесата. Днес със слово не би могъл да убиеш никого. Почти насила ограмотено от толкоз „порочните“ комунисти, населението на Балканите е на път да се откаже да чете и пише. Изпреварвайки световните тенденции, отхвърляйки с лека ръка можещите, пишещите и четящите. За да се започне отново от А-Б. Но онези остатъчни, които все още четат и ще четат, все още се оглеждат в писанията на Папа.
       Още веднъж.
       И още веднъж.
         И още …
         Защото цялото творчество на този весел пияч на кубински ром, говори единствено, за тежестта на Самотата, като неотменима част от битието на преддигитализираният гражданин на света. И, в това е можеби същността на особената мъжествена привлекателност на Творчеството на Папа.
       СЛУЧАЯТ “ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ”, чиято стогодишнина (21.07.1899-21.07.1999.!) в България бе отбелязана предимно от малотиражни литературни медии напомня, че световните литературни великани трудно излизат от мода и завинаги вселяват панически страх в казионните рупори на властта. Етикетиращи всеки, който не е с тях. Което не винаги означава, че е срещу тях. Макар поругана, личността на Поета е някак особено застрашителна за устоите на онова, което все още се нарича държавност. Лепенката “анархо-комунист” се явява подходяща. Дори т.н. “АМЕРИКАНСКИ ЦЕНТРОВЕ” посипани от депарментите на САЩ по злачните места на БАЛКАНИТЕ, изпаднали в криогенна дрямка всред библиотеки с книги втора употреба, не си помръднаха пръст да почетат своят – именно своят, литературен корифей. Интересувайки се между другото, дали нацията вече е „стигнала дъното“. Пропускайки да установят, че за балканското интелектуално пространство, ЯВЛЕНИЕТО ПАПА ХЕМИНГУЕЙ е особено съществено, важно и значимо. Щатски автор от началото на двадесети век, по стечение на задължения и обстоятелства, прекосил някогашно ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ по време на ЦАР БОРИС ТРЕТИ КОБУРГ-ГОТТА ОБЕДИНИТЕЛ. Преповтарящ този факт в свои кратки разкази. Едва-едва прескочили конкретизма на телеграфическа военна кореспонденция. Позволил си да напомни, дори за ФЕРДИНАНД САКС КОБУРГ-ГОТА, баща на БОРИС ТРЕТИ, именувайки го “СТАРЕЦЪТ”. Допустимо е, щото в така токазателната “ВЕЧЕН ПРАЗНИК”, да не икономисано някоя есе в повече, за пРЕМИНАВАНЕТО НА ПАПА ПРЕЗ БЪЛГАРИЯ. По всички изглежда, че тази книга подозрително спешно е доведена до обем на ЧАПБУУК. Къде са останалите нейни страници? Подцензорни ли са? Все още ли? На това трудно би могъл да отговори някой. За ГЕНЕРАЦИЯТА МЕРИ-ХОЧНЪР, Балканите може да не са съществен проблем, и особено КОМУНИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ ОТ СРЕДАТА НА МИНАЛИЯТ ДВАДЕСЕТИ ВЕК. Така ли е понастоящем? Знае се, че преди да напусне Куба, Папа разпалва голям огън всред ФИНКА ВИХИЯ, на който изгаря част от “НЕНУЖНАТА” документация. Но, какво от това? Бележките към доста позакъснялите преводи на ПАПА, с автор Дмитри Иванов самопатентовал се още по “ТАТОВО ВРЕМЕ” за представяне на Папа у нас, не казват много. Дали са се учили балканските писатели от знаменития майстор на словото, е допустимо и очевидно. Превеждан още преди ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНАь от ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ, той става знаменит с обнародване на „ЗА КОГО УСДРЯ ЧАСЪТ“, „ СНЕГОВЕТЕ НА КИЛИМАНДЖАРО“, и „СБОГОМ НА ОРЪЖИЯТА“. Приживе значителният за българската литература ВАСИЛ ПОПОВ, бе дал възможност една нелегално внесена в страната грамофонна плоча, годината бе 1960.!, с изказвания на ПАПА да върви от ръка в ръка през ПИСАТЕЛСКОТО КАФЕНЕ на „АНГЕЛ КЪНЧЕВ“ № 5, в столицата СОФИЯ. Поне за повече от един един съвременен български писател, с положителност се знае, че литературният стил „ПАПА“ е      съдбовно значение. (опов и Серафим Севернякq последователно починали в Хавана.)
       ВСЯКО ЕДНО ВРЕМЕ, НЕЗАВИСИМО ОТ ПОЛИТИЧЕСКИТЕ МУТАЦИИ, притежава свои характерни икони. Mо време на Папа, това са Холивуд и Форд. Днес тбезброй всевъзможни икони така задъхано идват - и толкова бързо отшумяват, че човек предпочита да не се привързва към никоя от тях. Доколко Папа е икона на своето време за Страните на Свободния Свят, е слабо неизвестно. Но фактът, че го откриваме успоредно с творци-икони за не едно поколение от Другата Страна На Желязната Завеса, говори откровено за възможностите за развитие на литературните процеси в съвременния, все още частично глобализиран свят. Странни “комунистически” икони, тихомълком преодоляли твърдият партиен канон, без да пренебрегват вътъка на едно унизително битие, пропуснали да го славословят – и поради това завинаги под подозрение, остават неоспорими и литературно значими успоредно с Папа, без да го имитират. Начиная от дните на Испанската Гражданска Война, а можеби много по-отдавна. За съвременния изследовател това са някога съмнителни – днес все повече устойчиви ковергентни точки. Които - ще не ще - човечеството следва в пътя на едно естествено съвместно развитие. Точки, най-популярно пръкващи именно в ареала на науката, изкуствата и културата. Чрез своите понякога прекалено шумни, или отчайващо безшумни жертви. На изследователи, на културтрегери, или просто на человеци. В този смисъл Двадесети Век все още е тук. Първично дигитализиран, той не иска да си тръгне. Пропит до кост от Аналоговия Дух на Просвещението на Деветнадесети Век. Продължавайки да витае над света именно, чрез сенките на литературни великани.
         АКО ДА БЕ БЪЛГАРИН, Папа едва ли би могъл да постигне подобни духовни, икономически и политически висоти, да се изяви така устойчиво и задълбочено. Да постигне най-високо литературно признание в мирови план. Неговите първи работи така стряскащо излизат на литературната сцена, че начални тиражи са характерни дори за никаквия литературен пазар на Балканите. Където творци на нивото на Папа са бол-бол, и съвсем навреме, но ограничеността на приложимост на местните езици замразява и унищожава тяхното световно звучене, а местните диктатори бързат да ги унищожат във физикален смисъл. Все още няма да изброяваме имена. Един Димитър ДИМОВ, е не по-малко значим за световната литература от Папа, но той – макар национално оценен - остава предимно за местна консумация. На практика, Творецът на Балканите рядко бива допуснат да осъществи мечтите свои на изява. А, опита ли се да каже Истинската Истина,  Творецът на Балканите остава изцяло Беззащитен.  Никой не го е еня, за неговият частен артистичен принос. В тази точ ка на света, няма нищо по-страшно от това, да развалиш на Чорбаджията рахатлъка. Ако да бе българин, македонец, албанец, турчин, грък, сърбин, черногорец, хърватин или словенец,  Папа едва ли би могъл да обнародва – за написване би го списал – знаменитото есе “Кой Уби Ветераните от Войната във Флорида?” (In „NEW MASSES“, 17.09.1935.!). Той просто би изчезнал - първом от печатащите медии, подир това от Този Тъй Лъжовен Божи Свят (Алеко Константинов, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Гео Милев, Никола Йонков Вапцаров, Иван Хаджийски, Георги Марков, и много, много, много други!) У нас, Обществото  си  позволява  да  третира  Творците,  като  излишни  хитреци,  самоосъдили се на бавна, гладна и мъчителна смърт в името на химера. Задължително открити Post Mortem”, те биват за кратко превъзнасяни, за да бъдат игнорирани и забравени, предимно по политически причини. Защото наред са Следващите Жертви.  Отстояваното Собствено Мнение е рядко познат Лукс за Твореца от Балканите. Шумни гърла пропадат в неизвестност, или биват запушвани чрез изстрел тила. В най-добрия случай, това е унизително подхвърлена бедняшка пенсия (Христо Фотев и Останалите!) В замяна на това, една лесно променяща се в цвят самодоволна бюрокрация, продължава да върти държавните педали на място. Така, интегралното духовно пространство на Балканите испокон веков бива умишлено предвидливо капсулирано. Някога, под давление на Нотабилите на Европа. Днес, чрез явните и неявни финансови механизми (Не индивидуално творчество – а работа по Проект!), на Световната Общност. Която само си се прави, че опазва цивилизации и природни дадености, че развива култури, и реализира превенции. Умело игнорирайки всяко творчество, изведено на сцената на поносимостта със собствени сили и талант; чрез подпомагане на доказано неработоспособни за Балканите работни езици, чрез налагане – пв зависимост от политическият вятър, на руски, френски, немски и английски за мастер-езики; чрез спонсориране на етническо напрежение; чрез привнасяне на чужди религиозни общности. За целево изсмукване на интелектуалния потенциал на Балканските Нации. Което все още не е никакъв глобализъм, и дори не е регионализъм. Съвременният Българин, не би могъл да не си припомни легендата за футуристичната изложба на Жорж Папазов в София, в средата на тридесетте години на Двадесети Век. Време на окончателен преход на света, към конструктивизъм и абстракционизъм. Възприет при сърце и прокламиран по света, Маестро Папазов е здравата оплют по радио и в преса, от собствените си събратя. Хубаво натрошили витрините на столичната изложбена зала, та Жорж да побърза да се поклони и да целува (Това буквално!), парижка земя вместо балканска. По това време Творецът-Българин, все още не е управляван “умело” в своя творчески път от специално Министерство на Културата, но задължително изографисва копривщенски къщи с бои “Шминке” върху платна “Ле Франк”, под подозрителното око на Министерството на Вътрешните Работи. За което всеки авангардист е нищо повече от потенциален комунист. Без да престане да мечтае, вътре в своят протовъзрожденски родолюбив пашкул, за Велика България с Излаз на Беломорието. Пропускайки да открие същността на онзи зловещ Hominus Futurus, (По Жорж Папазов!), предназначен да превърне достижимите възрожденски мечтания в прах, пепел и отпадъци, та да изгради сглобяеми блокове за Вуйчо и Стрина от село. Привикани чрез пропоганда и насилие, да се трудят в някоя недалечна долина на индустриалната смърт. Заменили екологическата чистота и наивитет на родното си село, с приспособления за почистване на отпаден индустриален шлам, под светлина на калпаво премигващи неони. Българинът няма как да не спомня случайното и недотам случайно преминаване на Папа по време на Балканските Войни през една изцяло разорена страна наричана Царство България. Все още е неясно, доколко епизодично е това. Колко дълго е пребивал по българските фронтове на честта. Какво е взел – какво е оставил по задрямалите гари на тогавашна България. Изречените тогава гневни думи от Папа, по адрес на Кобургите – Баща и Син, едва понастоящем достигат до съзнанието на съвременния българин. За да бъдат незабавно изтрити под звуците на чцалка и хашиш. А са изминали не повече от деветдесет години земно време. Такава е творческата околна среда на Балканите изобщо и в България в частност. (Яваш, яваш – към Юропата Бабам!) Осезаемо Байганювска! Високозаплатеното безразличие на управляющите, към състоянието и развитието на една до неотдавна сравнително добре поставена и обезпечена за своето тоталитарно време култура; към нейното принудително затриване. (Вместо мащабиране!) За сметка на неограничен внос Поп-Сурогати. Така болезнено различни от зачезващия национален натюрел. Безумно тежкия хал на творците на Балканската Култура, говори за абсолютно политическо антиглобалистко късогледство. Преди да се огледат ком кофите за смет, тези мохикани на съвременната регионална култура се опитват, правят и могат, но … не продават. Без това да е забрана. (До неотдавна бе забрана!) Охтичаво спонсориране, лицемерно коктейловодство и повсеместна държавна корупция, лесно закриват Съвремие, История и Бъдеще. Но да! Не ли това е подтекста на целокупното творчество на Папа? В огледалото на света, твърди Мъдрецът, (А такова е творчеството на Папа!), не е трудно всеки да открие себе си. Дори регионални писачи, известни повече като провинциалисти. И, ето защо е това поредно издание на „ВЪПРЕКИ/DESPITE”.
G



сряда, 22 януари 2014 г.

ИЗКОРЕНЕНИЯТ ВАРНЕНСКИ ПАМЕТНИК

КОЕТО СИ Е ЧИСТО БЕЗОБРАЗИЕ.
КОГАТО ИСТОРИЯТА ГОВОРИ - 
НАРОДИТЕ МЪЛЧАТ.
ПОВЕЧЕ ОТ ДЕСЕТ ГОДИНИ ВАРНА-ГРАД СЕ НАРИЧАШЕ
СТАЛИН - ГРАД.

вторник, 21 януари 2014 г.

Овесени бисквити с ядки, сушени плодове и мед

Рецепти

Овесени бисквити с ядки, сушени плодове и мед

Овесени бисквити с ядки, сушени плодове и мед - изображение
от дата: 21.01.2014 г.
Необходими продукти:
1 чаена чаша овесени ядки
20 - 30 грама белени слънчогледови семена
50 - 70 грама всякакви ядки (например, кашу, бадеми, орехи)
100 грама различни сушени плодове (фурми, кайсии, сини сливи)
1 1/2 банан
1,5 супена лъжица зехтин
2 супени лъжици мед
1/3 чаена лъжица сода, изгасена в лимонов сок
може да добавите също сусам, кокосови стърготини...
Начин на приготвяне:
Изпечете овесените ядки в сух тиган. Смелете ядките и сушените плодове. Слънчогледовите семена смесете с овесените ядки. Банана намачкайте с вилица, докато се получи каша. Смесете всички съставки. Прибавете кокосовите стърготини и сусама, след това содата, изгасена в лимонов сок, меда, зехтина и омесете всичко хубаво. Оформете бисквитки от полученото "тесто". Изпечете ги във фурната при около 190 градуса в продължение на 20 минути.


Още за: Овесени бисквити с ядки, сушени плодове и мед | Рецепти Framar.bg
от framar.bg 

Над 200 делфина ще умрат до часове - FB/21.01.2014.

Над 200 делфина ще умрат до часове заради японска традиция (видео)


Кадър от документалния филм "Заливът"
Кадър от документалния филм "Заливът"
Вече четвърти ден повече от 250 бутилконоси делфина са в рибарски капан в японския залив Тайдзи, съобщава CNN.
Ловът на делфини в тази част на острова се е превърнал в кървава традиция, събуждаща остро неодобрение от редица международни природозащитни организации.
Според активисти, наблюдаващи случващото се от самото начало, рибарските лодки са започнали да заграждат стадата още в петък. Очаква се повечето делфини да бъдат убити за месо, а голяма част от тях ще бъдат продадени на аквариуми, коментират природозащитниците.
Масовото им избиване ще се случи най-вероятно утре, след като екземплярите за продан бъдат подбрани.
Въпреки че ловът на делфини е остро осъждан на Запад, много японски рибари защитават практиката като хилядолетна традиция, която не се различавала от убиването на други животни за месо.
„Нашите рибари упражняват правата си за риболов. Ние трябва да защитим жителите си от критиката“, коментира кметът на Казутака Сенген пред CNN.
Той обвини активистите от природозащитните организации, че се облагодетелстват от медийното внимание.
Номинираният за „Оскар“ през 2009 г. документален филм „Заливът“ повдигна въпроса за масовия лов, показващ кървави кадри на клане на делфини. Власти на префектурата обявиха филма за силно изопачен и несправедлив спрямо местните рибари.
ВИДЕО КЪМ НОВИНАТА

понеделник, 13 януари 2014 г.

ПРЕИМЕНОВАНЕ И ПРИЧИНИ, есе, Хеми ВАРНАЛИУС


(c) 2014-Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
ПРЕИМЕНОВАНЕ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
НОВОТОТАЛИТАРНИЯТ ПОДХОД ЗА НЕСКОПОСНО И БЕЗСМИСЛЕНО ПИШМАН-НАЦИОНАЛ-ПАТРИОТАРСКО "ПРЕИМЕНОВАНЕ", НА ВЕКОВНИ ОРГАНИЧНО ПОСТАНОВЕНИ ИМЕНА НА МЕСТНОСТИ И ОБЕКТИ В РЕГИОНА НА ВАРНА-ГРАД; (ВСЕ ОЩЕ МНОЗИНА КОРЕНЯЦИ-ВАРНЕНЦИ ИМАТ ЗА ВТОРИ ЕЗИК "ГАГАУЗКИ" Т. Е. ПРОТОТУРСКИ); ОТ ПОДОЗРИТЕЛНО НЕПРОЗРАЧНО ОПЕРИРАЩ ОБЩИНСКИ СЪВЕТ-ВАРНА, ОЧЕВИДНО Е ПРЕДНАЗНАЧЕН ЗА ДОУСВОЯВАНЕ НА ПУСТЕЕЩИ КРАЙГРАДСКИ ЗЕМЕЛНИ УЧАСТЪЦИ. ЗНАЕ СЕ ПРЕКАЛЕНО ДОБРЕ, КАКВО, ЧЕ НИКОЙ НЯМА ПРАВО - ОСВЕН НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА СУВЕРЕННА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ - ДА ПРЕНАСТРОЙВА ТЕКУЩИЯТ ГЛОБАЛАЛЕН ГЕОГРАФСКИ РЕГИСТЪР НА МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ, ЗАДОВОЛЯВАЙКИ НЕЧИИ МАНИАКАЛНИ ХЪШОВСКИ КАПРИЗИ. В СРЕДАТА НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК ПРЕИМЕНУВАНЕ СИ ПОЗВОЛЯВА ПО ЗАКОНОДАТЕЛЕН ПЪТ ПРОФАШИСТКОТО ПРАВИТЕЛСТВО НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ АВАНТЮРИСТ КИМОН ГЕОРГИЕВ, (19 май 1934 – 22 януари 1935), С НЕЗНАЧИТЕЛНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ЗА ПОВДИГАНЕ НА НАЦИОНАЛНОТО САМОЧУВСТВИЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ. (ПРИМЕРЪТ: И ДНЕС "СЕЛО ЛЕВСКИ" СИ СЕ ЗНАЕ КАТО "ЧАТМАТА"!?!) ПРЕДСЕДАТЕЛСТВОТО НА ОБЩИНСКИ СЪВЕТ ВАРНА - СЛЕДВА ОТГОВОРНО, ПОДРОБНО И ЗАДЪЛБОЧЕНО ДА ПРОУЧВА ВСЯКО ЕДНО ПОДОБНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ - ПРЕДИ ДА ГО ПОДЛОЖИ НА УНИЩОЖИТЕЛНО ГЛАСУВАНЕ. ВСЕКИ ПСЕВДОПАТРИОТИЗЪМ, ВСЕКИ ПСЕВДОНАЦИОНАЛИЗЪМ И ВСЕКИ ПСЕВДОПОПУЛИЗЪМ, ВОДИ ЕДИНСТВЕНО ДО ЕСКАЛИРАЩ ВЕРИЖЕН ПСЕВДОФАШИЗЪМ. ПОДОБНИ ПАРЛАМА-ПАТРИОТАР-АКЦИИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ИМАТ СЕНЧЕСТА ЗАДАЧА - ДАНО ПРИКРИЯТ ГЛАВОЛОМНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОВАЛИ: БЕЗИЗХОДНА БЕЗРАБОТИЦА; НИСКИ ПЕНСИИ; УНИЗИТЕЛНО НИСКО ЗАПЛАЩАНЕ НА ТРУДА - ДОКОЛКОТО ТАКЪВ ВСЕ ОЩЕ СЪЩЕСТВУВА ВЪВ ВАРНЕНСКА ОБЛАСТ; БЕЗПАРДОННО ЗАНЕМАРЯВАНЕ НА ВАРНЕНСКАТА ТРАДИЦИОННА ГРАДСКА ОКОЛНА СРЕДА; НЕВЕЖО ПОДЦЕНЯВАНЕ И ПОТУЛВАНЕ НА ОПАСНОСТИТЕ ГЕНЕРИРАНИ ЕЖЕДНЕВНО ОТ РАЗПАДАЩА СЕ ДЕВНЯ; НАЧАЛНО ПРИКЛЯКАНЕ ПРЕД ПРЕДСТОЯЩИТЕ НЕПРОГНОЗИРУЕМИ ОПАСНОСТИ ОТ ИЗГРАЖДАНЕТО НА МАЩАБНАТА КОМПРЕСОРНО-ПРЕРАБОТВАТЕЛЬНАЯ СТАНЦИЯ НА ИЗХОДА НА "ЮЖЕН ПОТОК" НА ПОЗИЦИЯ "ПАША ДЕРЕ-ГАЛАТА-ВАРНЕНСКО" СИТУИРАНА ЕДВА ЛИ НЕ ПОД ГРАДСКИЯ ЧАСОВНИК (12 КМ. - НЕ Е БЕЗОПАСНО РАЗСТОЯНИЕ В РЕГИОНАЛНО-ЕКОЛОГИЧЕН ПЛАН!?!) ЗА КОЯТО КОМПРЕСОРНО-ПРЕРАБОТВАТЕЛНА СТАНЦИЯ НЕ Е НИКАК ДОБРЕ ИЗВЕСТНО: А) ДОКОЛКО ЩЕ БЪДЕ КОМПРЕСОРНА - ДОКОЛКО ЩЕ СЕ ОКАЖЕ ПРЕЧИСТВАТЕЛНА ЗА СПЪТСТВАЩИТЕ ПРИРОДНИЯ ГАЗ НЕГОРИВНИ ГАЗОВЕ; Б) ДОКОЛКО БИ ВТЕЧНЯВАЛА ЗЕМЕН ГАЗ, И ДР. ПОДОБНИ; ЧЕ ТОГАВА НАВЯРНО БИ СЕ НАЛОЖИЛО ПОРТ ВАРНА-ИЗТОК ДА ТОВАРИ ГАЗОВОЗИ, БЕЗ ДА УМЕЕ ДА ТОВАРИ ТАНКЕРИ.РЕДОВОТО ВАРНЕНСКО ГРАЖДАНСТВО ОСТАВА С НЕРЕАЛНО ВПЕЧАТЛЕНИЕ, (НИМА Е ВЪЗМОЖНО!!!), ЧЕ ЗНАЧИТЕЛЕН БРОЙ ПОЛИТИКАНСТВАЩИ ЛИЦА -УСТРЕМЕНИ КЪМ БЪДЕЩИ КМЕТСКИ ПОСТОВЕ - СИ ПОЗВОЛЯВАТ БЕЗ ДА СА ЧЕЛИ ПОНЕ ИВАН ВАЗОВ - А ТОЙ НЕ Е НАПИСАЛ ЕДИНСТВЕНО "ПОД-ИГОТО"; ДА ПОДСОЛЯВАТ-ПОДКИСЕЛЯВАТ ДРАМАТИЧНАТА РЕГИОНАЛНА ИСТОРИЯ НА МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ. ОТ КОЯТО ХАЛ-ХАБЕР - Я ИМАТ-Я НЯМАТ. И, НИКОЙ НИКОМУ НЕ ДАВА ПРАВО - ОТ ИМЕТО НА ВАРНЕНСКОТО ГРАЖДАНСТВО - ДА ПРЕРАЗГЛЕЖДА И ПРЕИМЕНОВА ОНОВА - КОЕТО Е ЗАВЕЩАТО ПО НАРОДНОСТНОСТ, СЛЕДСТВИЕ И ОБИЧАЙ. БЛИЗКАТА ИСТОРИЯ НИ ДАДЕ ДОБЪР ПОЛИТИЧЕСКИ УРОК В ТОВА ОТНОШЕНИЕ. ПО ВРЕМЕ, КОГАТО ПРЕСНОСОЛИТЕ ПРЕИМЕНОВАТЕЛИ НАВЯРНО СА СЕ ПОДВИЗАВАЛИ НЯКЪДЕ ИЗ ПРОВИНЦИАЛНИТЕ ДЕТСКИ ГРАДИНИ. И ОЩЕ ПО-ТОЧНО: КОГАТО РОДНАТА БКП СИ ПОЗВОЛИ ДА ПРЕВЪРНЕ БЪЛГАРИ С ТУРСКИ ИМЕНА - В ТУРЦИ С БЪЛГАРСКИ ИМЕНА. И НЕПОСЛЕДНО ПО ВЪПРОСА: ДО КОГА ВАРНА-ГРЕД ЩЕ СТАВА ЗА СМЯХ НА СТОЛИЦАТА, ЕВРОПА И СВЕТА!?!
The End-12.01.2014./22:27pm

неделя, 12 януари 2014 г.

ПРЕИМЕНОВАНЕ, есе, Хеми ВАРНАЛИУС


(c)  2014  - Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
ПРЕИМЕНОВАНЕ
есе
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

НОВОТОТАЛИТАРНИЯТ ПОДХОД ЗА НЕСКОПОСНО И БЕЗСМИСЛЕНО ПИШМАН-НАЦИОНАЛ-ПАТРИОТАРСКО "ПРЕИМЕНОВАНЕ", НА ВЕКОВНИ ОРГАНИЧНО ПОСТАНОВЕНИ ИМЕНА НА МЕСТНОСТИ И ОБЕКТИ В РЕГИОНА НА ВАРНА-ГРАД; (ВСЕ ОЩЕ МНОЗИНА КОРЕНЯЦИ-ВАРНЕНЦИ ИМАТ ЗА ВТОРИ ЕЗИК "ГАГАУЗКИ" Т. Е. ПРОТОТУРСКИ); ОТ ПОДОЗРИТЕЛНО НЕПРОЗРАЧНО ОПЕРИРАЩ ОБЩИНСКИ СЪВЕТ-ВАРНА, ОЧЕВИДНО Е ПРЕДНАЗНАЧЕН ЗА ДОУСВОЯВАНЕ НА ПУСТЕЕЩИ КРАЙГРАДСКИ ЗЕМЕЛНИ УЧАСТЪЦИ. ЗНАЕ СЕ ПРЕКАЛЕНО ДОБРЕ, КАКВО, ЧЕ НИКОЙ НЯМА ПРАВО - ОСВЕН НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА СУВЕРЕННА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ - ДА ПРЕНАСТРОЙВА ТЕКУЩИЯТ ГЛОБАЛАЛЕН ГЕОГРАФСКИ РЕГИСТЪР НА МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ, ЗАДОВОЛЯВАЙКИ НЕЧИИ МАНИАКАЛНИ ХЪШОВСКИ КАПРИЗИ. В СРЕДАТА НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК ПРЕИМЕНУВАНЕ СИ ПОЗВОЛЯВА ПО ЗАКОНОДАТЕЛЕН ПЪТ ПРОФАШИСТКОТО ПРАВИТЕЛСТВО НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ АВАНТЮРИСТ КИМОН ГЕОРГИЕВ, (19 май 1934 – 22 януари 1935), С НЕЗНАЧИТЕЛНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ЗА ПОВДИГАНЕ НА НАЦИОНАЛНОТО САМОЧУВСТВИЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ. (ПРИМЕРЪТ: И ДНЕС "СЕЛО ЛЕВСКИ" СИ СЕ ЗНАЕ КАТО "ЧАТМАТА"!?!) ПРЕДСЕДАТЕЛСТВОТО НА ОБЩИНСКИ СЪВЕТ ВАРНА - СЛЕДВА ОТГОВОРНО, ПОДРОБНО И ЗАДЪЛБОЧЕНО ДА ПРОУЧВА ВСЯКО ЕДНО ПОДОБНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ - ПРЕДИ ДА ГО ПОДЛОЖИ НА УНИЩОЖИТЕЛНО ГЛАСУВАНЕ. ВСЕКИ ПСЕВДОПАТРИОТИЗЪМ, ВСЕКИ ПСЕВДОНАЦИОНАЛИЗЪМ И ВСЕКИ ПСЕВДОПОПУЛИЗЪМ, ВОДИ ЕДИНСТВЕНО ДО ЕСКАЛИРАЩ ВЕРИЖЕН ПСЕВДОФАШИЗЪМ. ПОДОБНИ ПАРЛАМА-ПАТРИОТАР-АКЦИИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ИМАТ СЕНЧЕСТА ЗАДАЧА - ДАНО ПРИКРИЯТ ГЛАВОЛОМНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОВАЛИ: БЕЗИЗХОДНА БЕЗРАБОТИЦА; НИСКИ ПЕНСИИ; УНИЗИТЕЛНО НИСКО ЗАПЛАЩАНЕ НА ТРУДА - ДОКОЛКОТО ТАКЪВ ВСЕ ОЩЕ СЪЩЕСТВУВА ВЪВ ВАРНЕНСКА ОБЛАСТ; БЕЗПАРДОННО ЗАНЕМАРЯВАНЕ НА ВАРНЕНСКАТА ТРАДИЦИОННА ГРАДСКА ОКОЛНА СРЕДА; НЕВЕЖО ПОДЦЕНЯВАНЕ И ПОТУЛВАНЕ НА ОПАСНОСТИТЕ ГЕНЕРИРАНИ ЕЖЕДНЕВНО ОТ РАЗПАДАЩА СЕ ДЕВНЯ; НАЧАЛНО ПРИКЛЯКАНЕ ПРЕД ПРЕДСТОЯЩИТЕ НЕПРОГНОЗИРУЕМИ ОПАСНОСТИ ОТ ИЗГРАЖДАНЕТО НА МАЩАБНАТА КОМПРЕСОРНО-ПРЕРАБОТВАТЕЛЬНАЯ СТАНЦИЯ НА ИЗХОДА НА "ЮЖЕН ПОТОК" НА ПОЗИЦИЯ "ПАША ДЕРЕ-ГАЛАТА-ВАРНЕНСКО" СИТУИРАНА ЕДВА ЛИ НЕ ПОД ГРАДСКИЯ ЧАСОВНИК (12 КМ. - НЕ Е БЕЗОПАСНО РАЗСТОЯНИЕ В РЕГИОНАЛНО-ЕКОЛОГИЧЕН ПЛАН!?!) ЗА КОЯТО КОМПРЕСОРНО-ПРЕРАБОТВАТЕЛНА СТАНЦИЯ НЕ Е НИКАК ДОБРЕ ИЗВЕСТНО: А) ДОКОЛКО ЩЕ БЪДЕ КОМПРЕСОРНА - ДОКОЛКО ЩЕ СЕ ОКАЖЕ ПРЕЧИСТВАТЕЛНА ЗА СПЪТСТВАЩИТЕ ПРИРОДНИЯ ГАЗ НЕГОРИВНИ ГАЗОВЕ; Б) ДОКОЛКО БИ ВТЕЧНЯВАЛА ЗЕМЕН ГАЗ, И ДР. ПОДОБНИ; ЧЕ ТОГАВА НАВЯРНО БИ СЕ НАЛОЖИЛО ПОРТ ВАРНА-ИЗТОК ДА ТОВАРИ ГАЗОВОЗИ, БЕЗ ДА УМЕЕ ДА ТОВАРИ ТАНКЕРИ.РЕДОВОТО ВАРНЕНСКО ГРАЖДАНСТВО ОСТАВА С НЕРЕАЛНО ВПЕЧАТЛЕНИЕ, (НИМА Е ВЪЗМОЖНО!!!), ЧЕ ЗНАЧИТЕЛЕН БРОЙ ПОЛИТИКАНСТВАЩИ ЛИЦА -УСТРЕМЕНИ КЪМ БЪДЕЩИ КМЕТСКИ ПОСТОВЕ - СИ ПОЗВОЛЯВАТ БЕЗ ДА СА ЧЕЛИ ПОНЕ ИВАН ВАЗОВ - А ТОЙ НЕ Е НАПИСАЛ ЕДИНСТВЕНО "ПОД-ИГОТО"; ДА ПОДСОЛЯВАТ-ПОДКИСЕЛЯВАТ ДРАМАТИЧНАТА РЕГИОНАЛНА ИСТОРИЯ НА МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ. ОТ КОЯТО ХАЛ-ХАБЕР - Я ИМАТ-Я НЯМАТ. И, НИКОЙ НИКОМУ НЕ ДАВА ПРАВО - ОТ ИМЕТО НА ВАРНЕНСКОТО ГРАЖДАНСТВО - ДА ПРЕРАЗГЛЕЖДА И ПРЕИМЕНОВА ОНОВА - КОЕТО Е ЗАВЕЩАТО ПО НАРОДНОСТНОСТ, СЛЕДСТВИЕ И ОБИЧАЙ. БЛИЗКАТА ИСТОРИЯ НИ ДАДЕ ДОБЪР ПОЛИТИЧЕСКИ УРОК В ТОВА ОТНОШЕНИЕ. ПО ВРЕМЕ, КОГАТО ПРЕСНОСОЛИТЕ ПРЕИМЕНОВАТЕЛИ НАВЯРНО СА СЕ ПОДВИЗАВАЛИ НЯКЪДЕ ИЗ ПРОВИНЦИАЛНИТЕ ДЕТСКИ ГРАДИНИ. И ОЩЕ ПО-ТОЧНО: КОГАТО РОДНАТА БКП СИ ПОЗВОЛИ ДА ПРЕВЪРНЕ БЪЛГАРИ С ТУРСКИ ИМЕНА - В ТУРЦИ С БЪЛГАРСКИ ИМЕНА. И НЕПОСЛЕДНО ПО ВЪПРОСА: ДО КОГА ВАРНА-ГРЕД ЩЕ СТАВА ЗА СМЯХ НА СТОЛИЦАТА, ЕВРОПА И СВЕТА!?! 

понеделник, 6 януари 2014 г.

МОРСКАТА ГРАДИНА - НЕИЗВЕСТЕН АВТОР - ФБ - 06.01.2014.

Морската градина в миналото


Мястото на градинитеДо средата на XIX век районът на днешната Морска градина е бил голо поле, извън крепостните очертания на града. Имало само няколко кавака, под които пладнувал махленския добитък. При Ени куле табия (в района на Днешния Военноморски музей) имало лозя и една малка градина, наречена кървавата (канлъ бахча), защото там бил убит един градинар. Над Али бей табия, в дерето (алпинеума) била една от скотобойните на града. По-нагоре (под Пантеона) били френските гробища, където били погребани покосените от холерата френски войници през 1854 г., след тях и старите градски гробища. А сметта от града се изхвърляла по целия бряг.

Първообразът на градска градина за обществено ползване възникнал през пролетта на 1862 г. С подкрепата на мюлиазима (кмета) Халил ефенди и турския комендант на Варна Саид паша Хафъз Еюб, председател на местния търговски съвет наредил да се заградят с плет от храсти десетина декара и да се направи общинска градина (белидие бахча). В началото тя представлявала зеленчукова градина, там където сега е входа-колонада, а по-късно на още 4 декара били посадени вишневи дръвчета. Постепенно били засадени нови овошки, липи и кестени.

Първият мост между двете части на Морската градина, 1905 г.След Освобождението, през 1881 г. кмета Михаил Колони пръв поставя въпроса за създаването на градска градина (зад Театъра) и съвременен приморски парк. Предложението било прието с присмех и недоверие от общинските съветници, но все пак малка сума била отпусната. Активността на М.Колони и съидейниците му бързо дала резултати - градината скоро стигнала 26 дка, засадени били първите 130 дръвчета, поправени били пътеките. И ето ''надвечер алеите се пълнят с върволяци кавалери и модно накичени дами''.

Антон НовакЗавинаги Морската градина се свързва с името на чеха Антон Новак. По молба на варненската община през 1894 г. К.Шкорпил поканил във Варна паркостроителя, специализирал в дворците Шьонбурн и Белведере във Виена. На следващата година 35 годишният А.Новак бил вече във Варна и назначен за управител на градината. Той се заел с ентусиазъм и в кратко време кланицата и сметището били преместени, брегът почистен, започнало и облагородяването на мястото зад дерето до гробищата. Огромна била работата по набавянето на подходящата дървесна растителност. С каруци били пренасяни ценни видове от Варненско, от Лонгоза и Странджа, от Средиземноморието и Цариград... В началото не били много: бряст, копривка, липа, конски кестен и ясен. Скоро Морската градина си спечелила славата на най-красивия парк на Балканите. През 1899 "предвид голямата деятелност"общината продължила договора на А.Новак и му построила къща до днешната сграда на Радио Варна.

Входът на Морската градина, 1922 г.Постепенно паркът нараствал; към 1905 г. ограничен от дола (до обсерваторията) и старите гробища площта му вече стигнала 90 дка. През 1912-13 г. в първата част били направени няколко чешми, прокарано било и частично електрическо осветление. След десетина години, когато Варна вече имала самочувствието на курортен град била осветена и останалата част от градината. Прекарана била и канализация. За опазване на зеленината било решено желязната ограда около новите гробища (до автогарата) да бъде преместена тук, а те за се заградят със зид. Оградата, поставена от централния вход до сегашния алпинеум е съществувала до 1958 г., когато било счетено, че е ненужна. Използвана била за ограждане на училище "Стефан Караджа" и за вратите на стадион "Юрий Гагарин". В началото на 1930-те от Холандия, Германия и Чехия били донесени нови семена и луковици, а от Франция - дръвчета от нови видове - кедър, туя, манастирска хвойна, юки, либоцедрус и др. Сред създаденото от А.Новак били и цветните и овощни разсадници в местностите "Шокъра" и "Чайка". За улесняване на достъпа през 1925 г. била разширена и улицата от пл."Екзарх Йосиф" (Шишковата градинка) до Морската градина - сега улица "М.Колони".

Нов облик придобила и централната алея във втората част на градината. През 1907 г. 21 млади ентусиасти създали комитет "Българско възраждане", с идеята във втората част на градината да се обособи Алея на българското Възраждането. Член втори на устава сочи, че "целта на комитета е да въздигне в Варненската морска градина 22 памятници, от които 20 на български деятели от възраждането насам до освобождението, един паметник на Науката или Възраждането и един на Свободата". Средствата били събирани от дарения от обществеността, търговците и общината. Първият паметник, на Христо Ботев бил открит на 27 юли 1911 г. Автор бил скулптора Жеко Спиридонов. Година по-късно, на същата дата бил открит паметник на Левски, но заредилите се войни прекъснали начинанието за няколко години. Едва през октомври 1920-та по случай честването на неговия юбилей и приживе бил издигнат паметник на Иван Вазов. Следват паметниците на Паисий (24 май 1926г.), Хаджи Димитър и Васил Априлов през 1935 г. Традицията била продължена чак през 1973 г. с паметниците на Георги Бенковски, Петър Берон, Г.С.Раковски, Любен Каравелов и П.Р.Славейков, всички дело на варненски скулптори.

Алея в Морската градина, 1930 г.Понякога се случвало новостите в Морската градина да бъдат съпътствани и с разногласия и широк обществен отзвук. По предложение на А.Новак и инж. Г.Бърнев пред общинския съвет бил поставен въпросът за прокарване на поне една алея от "Шокъра" до "Горчивата чешма". Основният проблем бил, че по план алеята пресичала парцел, чийто собственик бил известния дипломат д-р Димитър Станчов. Все пак бил намерен компромисен вариант и алеята минала край вилата на д-р Станчов. Оттогава, макар и неофициално наречена, варненци я знаят като "Станчовата алея". Част от облагородяването на тази част било и преместването в средата на 1930-те на старите гробища, на чието място е устроен разсадник.

В.Терешкова засажда своето дръвче, септември 1963 г.На поредица заседания на общинския съвет през 1932 г. било обсъдено и разширяването на Морската градина на юг. Имотите надолу, до сградата на Асарето (по името на италианския консул; построена през 1890 г., днес Военноморски музей) били отчуждени още преди шест години, но били включени към плана едва през 1939 г., след изплащането на обезщетения на собствениците им. През 1950-те парка достигнал днешните си граници до басейна в началото на вълнолома. През 1960-те дърветата в средата на Алеята на Възраждането били заменени с цветни лехи, които за цялата градина достигнали 20 дка. Приблизително по това време бил изграден и алпинеума в дерето между двете части на градината и езерото от долната страна на моста. Земите от Шокърския канал към "Почивка" също били отчуждени, оградите съборени, терена подравнен и подготвен за превръщането му в парк. След идването във Варна на първият космонавт близа до Пантеона била оформена Алея на космонавтите. Първото дръвче - двувърха сребриста ела - била посадена от Юрий Гагарин на 26 май 1961 г. в присъствието на хиляди хора.

Пантеонът, 1960-теЗадължително посещаваното до скоро от абитуриенти и младоженци място - Пантеонът на загиналите в борбата срещу фашизма бил издигнат през 1961 г. Това било мястото, избрано преди години и от комитета "Българско Възраждане" за паметника на Свободата, който така и не бил построен. Освен Пантеонът и паметниците в Алеята на Възраждането в Морската градина били издигнати и "Братската могила" на загиналите през 1877 - 78 г. руски войници, както и паметника на граничаря, построен през 1917 г. Паметникът на покосените от холерата във Варна по време на Кримската война френските войници също бил в района на Пантеона, но през 1960 г. бил преместен при разклона за кв.Виница. При входа срещу Икономическия университет бил паметника на Ленин, а през периода 1949 - 56 г., когато градът се казвал Сталин в градинката на входа на Морската градина имало паметник на Йосиф Сталин.


Освен природен парк Приморската градина била място и за почивка и развлечение на гражданите. Още в началото във вишневата градина бил направен т.н. "Салаш" (кафене) на колове и покрит със слама. Иззидан бил и шадраван с изворна вода. Към края на века е направен нов бюфет от чамови дъски; пред него бил насаден чемшир, а по пътеката около шадраванчето имало малки масички със сламени столове, където хората сядали да почиват и да се почерпят.

Морската биологична станция - аквариумътПрез 1906 г. започнал строежът на една от най-известните забележителности на града - Аквариумът (Морската биологична станция). Комисия определила мястото, общината го одобрила и отпуснала необходимите средства. Сградата била завършена през 1911 г., но поради последвалите събития първоначално там било поместено Морското машинно училище, а после и Рибарското училище. Аквариумът бил открит чак на 17 септември 1932 г. Пред него бил моделиран релефен модел на Черно море и крайбрежието му. Близо до него, на мястото на Обсерваторията през 1920-та бил построен първия летен театър. Между 1926 и 1939 г. там са се провеждали Варненските музикални тържества, предшественик на "Варненско лято". Сегашният летен театър бил строен през 1960 - 61 г.

Старата сграда на казинотоРешението за обявяване на Варна за курортен град дало силен тласък на развитието и на Приморската градина: построени били дървени павилиони, където по празниците свири музика, устроен бил детски кът с люлки, през 1928 г. на варненския тенис-клуб е отпуснато място за игрище. Във връзка с откриването през 1926 г. на новите морски бани бил облагороден скатът към брега. Вървяло и строителството на новото казино-бюфет. Днешният си вид то придобило след реконструкцията му през 1960 - 61 г. Тъй като съществуващият фонтан пречел, общината взела решение да се направи нов, северно от казиното, чийто автор бил Кирил Шиваров.

Входът-колонада на Морската градина, 1940-теЧесто в градината се провеждали и социални мероприятия. Влизането се заплащало, разигравали се томболи, а събраните суми отивали за благотворителни цели - за инвалидите от войните, за вдовиците и сираците, за ученическите трапезарии. Около входа на градината били и двата летни ресторанта - "Грозд" и "Златна котва". През 1939 г. по проект на главния архитект на града Георги Попов там бил оформен и централният вход - колонада, какъвто го познаваме днес.

Слънчевият часовник на входа на Морската градина. На заден план се вижда казинотоРазхубавяването на Морската градина продължило и в следвоенните години. В средата на 1950-те бил оформен детския кът с люлките и езерцето, а във втората част на градината и лятна читалня. По утвърден план били поставени осем нови чешми; на крайбрежната алея под Аквариума била построена нова чешма за минерална вода. Мястото от долната страна на моста при Алпинеума било преустроено и превърнато в езеро. Пак през тези години в сградата на бившето италианско консулство е бил устроен Военноморския музей, там където е сега, а година след това на 21 ноември 1957 г. бил открит корабът - музей "Дръзки". В горната част на Морската градина на 30 април 1961 г. била открита зоологическа градина. Първият й заселник бил мечокът Максим, подарен от моряците от есминеца "Г.Димитров". Близо до нея в ремонтираната бивша сграда на граничарите се поместил Природо - научния музей. Малко по-късно, през 1968 г., на мястото на стария летен театър е построена астрономическата обсерватория. На входа на Морската градина, след колонадата бил монтиран слънчев часовник, стилизирано изобразяващ излитащ лебед.



Ако имате проблеми с навигацията изберете темите от тази връзка.

събота, 4 януари 2014 г.

ПОГРОМЪТ НАД ЦАРСКОТО ОФИЦЕРСТВО - 1944-1954. - ФБ - 04.01.2014.

Погромът върху българския офицерски корпус

„Ако не съзнавах, че е дошъл Девети септември, тъй както ги виждах скупчени пред мен, бих ги очистил до един с автомата. Но Партията и Отечественият фронт нямаха своите военни кадри. Принудени бяхме да използваме царските офицери, за да доубием фашизма.“

Стойо Иванов – Неделев (Чочоолу) – командир на старозагорския партизански отряд, генерал (НРБ) в книгата си със спомени“Боят настана“ (Народна младеж, С, 1971).
plimbo5.jpgПодменената и фалшифицирана история, които комунистите проповядваха повече от 45 години продължава и днес. Някак си тихомълком и плавно трансформират старите тези и ги представят с нов прочит. Опитват се да сметат под масата най-безсрамните лъжи, да омекотят по-леките и да ни представят хора и събития в изгодна за тях светлина. За съжаление, в много случаи успяват.
Успяват да представят бившите партизани, поели армията след 09.09. като патриоти и родолюбци, да поставят знак на равенство между бившите царски офицери и тези от „народната армия“.
Всичко това минава под призиви за помирение, за загърбване на историята. Но историята не може да бъде загърбена, защото в нея се разказва за конкретни хора – за стотици и хиляди човешки съдби – съдби на офицери и съдби на убийците, които унищожаваха и унижаваха българските офицери. И едните и другите днес имат живи представители – анонимни възрастни хора, които срещаме с дамаджанки в тролея, разминаваме се по улицата. Героите  и техните убииците имат конкретни имена и адреси. Хиляди хора, хиляди имена.
Комунистите се страхуват от новата ни история. Страхуват се от имената, от сенките на убитите, от конкретиката, от списъците. Най-много ги е страх от безпримерното родолюбие на бившите офицери, на чиито фон изглеждат срамно. Затова насаждат изкривен, режисиран национализъм. Такъв, в който няма имена на хора, а само легенди. В този национализъм се впиват те и техните деца и внуци, без да се срамуват от предателствата в които са участвали . Затова новата ни история се подменя с „древна“ – веят се конски опашки, размахват се езически знаци и тотеми, тълкуват се апокрифни текстове. Говори се общо за „българите“. Този патос се гарнира с омраза към запада и едва прикрито благоговение към Путинова Русия. В този  типичен  „балкански“ национализъм могат вече да се впишат внуците на бившите партизани, комунисти и активни борци. Тук никой няма да ги пита за семейството им и за престъпленията от близкото минало. Нали в рода Дуло не е имало комунисти…Ние няма да позволим да се подменя истината. Няма да позволим да бъдат заметени под масата факти от новата история на България. Заради паметта на героите на България, които хората от БКП избиваха и преследваха по нареждане на Москва.
Скоро ще публикуваме пълният списък на „освободените от служба офицери – за груби фашистки прояви и в интерес на службата“ – около 2000 души изхвърлени от армията през 1946г. Всички те минават през десетилетия тормоз, мъчения, концлагери и затвори. Някои са избити със сопи. Чистката над офицерите става след като се завръщат от фроновете, окичени с кръстове за храброст. В масовите уволнения комунистите не подбират – от армията са изхвърлени племенникът на Любен Каравелов, синовете на Райна Княгиня, братът на Димитър Списаревски, офицери с имена Вазов, Ботев, Каблешков, Дрангов…. те са заменени с полуграмотни бивши партизани Пеко, Тако, Мако, Дако, Тано, Цоло….произведени за една нощ в майори, полковници и генерали.  Колкото и да им се иска на днешните историци, няма как да слеят двете групи в едно. Олио и вода не се смесват.За унищожаването на българският офицерски корпус ще се позовем на няколко откъса от публикувани изследвния на вече покойния  кап. Любомир Минчев Банковски – бивш председател на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, както и на разследване на журналиста Калоян Томов, публикувано във в-к Седем (2004г)

Комунистите знаеха, че войската, по-специално командният и състав и особено офицерският корпус, е най-опасният им враг. Но те въпреки че се страхуваха от него, не можеха, а знаеха и че не трябва да го ликвидират изцяло и веднага, тъй като нямаха кадри от свои съмишленици, с които да го заменят, за да водят войната, която обявиха на Германия.
И изпратиха войската ни да се бие срещу германците, като гонеха три цели. Първо, да създадат престиж на комунистическото ръководство на държавата. Второ, на основание дейното ни участие във войната срещу Германия след нейното завършване България да бъде призната от победителите за съвоюваща страна. И третата цел, за момента може би най-важната – войската и нейните командири – офицерите, да бъдат пратени далеч от страната и да бъдат ангажирани в бойни действия, които да им отнемат възможността да реагират и да противодействат на комунистите, когато разчистват сметки с противниците си и налагат с терор властта си.
От поставените цели те постигнаха само тази – третата. Българският народ обаче плати скъпа цена – 34 548 убити и ранени млади хора и огромни финансови средства за тяхната безсмислена и безрезултатна така наречена Отечествена война.
Офицерите дадоха най-голям процент убити – два пъти по-голям от този на всички убити български воини в тази война. И това е най-голямото, но и най-скръбното, жестоко и кърваво доказателство за проявените от тях чувства на дълг и жертвоготовност.
И наистина, офицерите взеха участие във войната само защото Родината ги призова да и осигурят чрез нея статут на съвоюваща страна, колкото и малка да беше вероятността за това. И те откликнаха на този зов, независимо че Родината в момента се управляваше от комунисти.
Военният министър генерал Дамян Велчев направи опит да помогне на колегите си офицери, като издейства прословутото 4-о постановление на МС, с което се освобождаваха от отговорност за минали деяния офицерите, взели участие в Отечествената война. Но още със самото оповестяване на постановлението комунистическата партия се обяви против него, организира митинг и „по волята на народа“ то беше анулирано.
За да поставят офицерите под пълен свой контрол, а и за да назначат на платени длъжности привържениците си, комунистите създадоха във всички поделения от рота нагоре освен войнишки комитети и институцията „политически офицери“ с длъжност „помощник-командир“. Тяхната основна задача беше да шпионират строевите командири – офицерите, а също да следят настроенията сред войниците, за да може навреме да се откриват „вражески“ изказвания, действия и тенденции и да се вземат мерки срещу тях.
В голямото си мнозинство помощник-командирите бяха прости и озлобени хора, които поради невежеството и мнителността си бяха в постоянен конфликт с командирите си. Всяка заповед на командира, преди да бъде изпълнена, трябваше да бъде одобрена от тях. Това нарушаваше основния принцип във войската – единоначалието. Ето защо помощник-командирът или политическият офицер беше един вреден придатък, чуждо тяло във войската, което рушеше дисциплината и намаляваше боеспособността и.
Въпреки пречките и унизителните условия, при което беше поставено, офицерството изпълни с достойнство дълга си и изнесе на плещите си и тази т. нар. Отечествена война със своето умение, професионализъм, дисциплинираност и саможертва.
И какво получи в замяна?
Още в навечерието и в първите дни след 9 септември 1944 комунистите в цялата страна започнаха невиждани по своите размери, жестокост и отмъстителност погроми върху всички, които по какъвто и да е повод бяха предизвикали в миналото тяхното недоволство и завист или които в момента застрашаваха и представляваха потенциална опасност за тяхната власт.
Жертви на развихрилия се терор станаха повече от 30 хиляди души, избити по най-зверски начин само в първия месец и половина след злокобната дата.
При тези набези на комунистическите шайки в жилищата на жертвите се извършваха безсрамни обири под формата на обиски, а също и изнудвания на близките им за пари с лъжливи обещания за тяхното освобождаване.
Важен обект на тези акции бяха офицерите, от които за периода септември – ноември 1944 бяха арестувани 1050 души.
Между избитите бяха:
ген. Атанас Стефанов, командир на IV армия, застрелян в Луковит на улицата,
ген. Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери, хвърлен от V етаж на Държавна сигурност.
Много показателен за безграничната жестокост и подлост, с която започна и се провеждаше унищожването на офицерството, беше случаят в Хасково.
Партизани и политически затворници от този край правят предложение на командира на Хасковския полк полковник Велико Маринов да се организира официално побратимяване между тях и войската. Основанията са, че досега изключителни обстоятелства са ги поставяли с оръжие в ръка един срещу друг, но новата народна власт иска да ги обедини и да ги поведе заедно срещу общия враг – фашизма.
Предложението е прието. Пред щаба на полка са построени партизани, войници и офицери. Очаква се идването на командира на полка. Но когато той излиза от щаба с група офицери, започва съвсем изненадващо стрелба с шмайзери, след което на плаца лежат труповете на командира полк. Маринов, на кап. Иван Чукурлиев, пор. Начо Гюлмезов и на още 6 души офицери и подофицери.
Денят е 13 септември 1944, 16 часа. Мисля, че всякакъв коментар е излишен.
Не е възможно да се опишат всички подобни случаи. Но заедно с тези единични своеволни акции комунистите изработиха подробна и по-продължителна програма за пълния разгром на заварения офицерски корпус, принадлежащите към който бяха наричани с омраза и злоба „царски“ или „фашистки“ офицери.
Дългосрочността на програмата се налагаше само от актуалната за тогавашния момент задача – започването на бойни действия срещу германците, за които комунистите нямаха никакви подготвени кадри, но и от необходимостта част от това предопределено за унищожаване офицерство да бъде оставено по-дълго време на служба, за да обучи техните кадри.
Разбира се, удължаването на процеса за ликвидиране на българските офицери съвсем не попречи на неговото неотклонно, стриктно и жестоко провеждане, което се извърши на няколко етапа.
След вандалските избивания без присъди беше поставена за изпълнение следващата точка от програмата – т. нар. народен съд, една напълно противоконституционна по правомощия и състав институция, която включваше пак убийства, затвор и материално ограбване, но вече постановени и оформени с някакви присъди.
Този съд осъди 292 офицери. Ето само някои от тях, получили смъртни присъди и екзекутирани:
Ген. Княз Кирил Преславски – регент
Ген.-лейтенант Никола Михов – регент и военен министър
Ген. Теодоси Даскалов- български офицер, герой, носител на всички отличия на Царство България. Министър на войната , внук на Бачо Киро
Генерал-лейтанант Руси Русев- Военен министър
Генерал-лейтанант Константин Лукаш- Гл. инспектор на войската и Началник на щаба
Генерал-майор Рафаил Жечев – флигел адютант
Генерал-лейтанант Никола Стойчев- командир на 3-ра българска армия
Генерал-лейтанант Никола Христов- командир на 3-та българска армия
Генерал-лейтанант Атанас Стефанов- командир на 4-та българска армия
Генерал-лейтанант Никола Наков- командир на 1-ва българска армия
Генерал-майор Петър Цанков- командир на ШЗО
Генерал-майор Рафаил Банов- командир на 6-а Бдинска дивизия
Генерал Никола Жеков- командващ БГ армия през 1915-1918 г.
Генерал-лейтанант Димитър Айранов- командир на Военно-въздушните сили
Контраадмирал Асен Тошев- командир на Морските войски
Ген. Борис Димитров- герой от войните, един от основателите на Военното училище. Комендант на Жандармерията
и още 12 генерали….
Полковник Бахнев- командир на полка в Шумен. Герой от войните. Кавалер на 5 ордена.
Полковник Стою Стоев- герой от войната, началник-щаб на 2- ра дивизия.
Офицерите от Щурмовото артилерийско отделение – командирамайор Иван Стоянов, кап. Димитър Пангаров, пор. Димитър Церовски и много други.
Общо избити бяха повече от 35 души.
След като през 1945 дейността на „народния съд“ беше прекратена, съдебните преследвания продължиха чрез обикновените съдилища. Много офицери бяха осъдени на дългогодишен затвор, а полк. Антон Кръстев – на смърт, по съдебните процеси за формиране на антикомунистически организации, известни като „Цар Крум“, „Военен съюз“ и „Неутрален офицер“. Тези процеси се използваха за масова разправа с офицерите. Само „Неутрален офицер“ включваше към 120 обвинени.
При планомерното провеждане на програмата за разгрома на офицерите най-голям брой от тях бяха засегнати от уволненията.Така например до края на т. нар. Отечествена война бяха уволнени 956 офицери. Най-масовите уволнения обаче бяха извършени през 1946 с мотивировките „за груби фашистки прояви“ и „в интерес на службата“. Те обхванаха 1887 офицери.Крайно недостоен и унизителен беше начинът, по който уволненията ставаха достояние на засегнатите офицери: те научаваха за тях преди всичко от дългите списъци с имената им, отпечатани в органа на комунистическата партия в. „Работническо дело“. Едва доста по-късно им беше връчвана заповед за това по служебен път.
Последните единични остатъци от разгромения вече „царски“ офицерски корпус бяха уволнени през 1958.
Но програмата не приключи с тяхното уволнение. То не беше достатъчно. Те трябваше да бъдат смачкани и обезвредени и като граждани. Защото комунистите знаеха, че тези хора, възпитани в родолюбие, достойнство и почтеност, никога няма да възприемат техните нереални, неосъществими и безнравствени идеи и практики. И затова след уволнението им от войската много от тях бяха пратени в концентрационни лагери или изселвани от местожителствата им и въдворявани в малки градове и села с целите им семейства.
Така например само в концентрационния лагер „Белене“ през периода 1951-1953 имаше 92 офицери, между които ген. Иван Вълков – бивш министър на войната, ген. Васил Баларев, полковниците Игнат Младенов, Светослав Будинов, Георги Преславски, Димитър Младенов, Христо Бърдаров – адютант на НВ цар Борис III.
А изобщо преминалите през различните комунистически концлагери офицери възлизат на не по-малко от 300 души.* Повечето не се завръщат или излизат отвъд телените мрежи с разбито здраве.
Формални основания за жестоките мерки спрямо офицерите бяха шаблонните, голословни и недоказуеми обвинения, че са фашисти, врагове на народа и че говорят против властта. А истинските причини всъщност бяха да се съсипят те и семействата им, а жилищата им да бъдат дадени на „заслужили другари“.
Във всички тези случаи съвсем ясно личеше безчовечната тенденция – колкото е по-голяма личната таргедия на „царския“ офицер, толкова по-добре.
Когато такива офицери кандидатстваха за работа или за следване в университета, щом се разбереше какви са били, веднага получаваха категоричен отказ. Затова немалко от тях, за да могат да изхранят семействата си, бяха принудени да стават хамали, каруцари, строителни и земеделски работници или общи работници по производителни кооперации и заводи.
Изобщо, съвсем няма да е пресилено, ако се каже, че цялата програма за разгрома на българското офицерство след 9 септември 1944 се изпълняваше напълно според чудовищната максима на Сталин -„има човек – има проблем, няма човек – няма проблем“
Затова „царските“ офицери бяха убивани, изтезавани, изпращани в концлагери, принуждавани на робски труд, изселвани, уволнявани.
*Общият брой на офицерите от ВНВУ в Българската войска към септември 1944 беше 2804 души, при мирновременен състав на войската приблизително 120 000 души.
По-късно началникът на ВКР (военно контраразузнаване) ген. Петър Вранчев признава пред Радой Ралин: „Никакви организации „Хан Крум“ и „Неутрален офицер“ не съществуваха. Провокирах ги аз чрез подставени лица, за да проверим кои офицери не са лоялни към нашата власт“.
         Общото ръководство на монтираните процеси се осъществява от отдел „Военен“ на ЦК на  БРП (к) (БКП), чийто шеф е членът на политбюро Георги Дамянов, участник във въстанието от 1923, възпитаник на съветската военна академия „Фрунзе“ и дългогодишен завеждащ отдел „Кадри“ на комунистическия интернационал точно в апогея на сталинските чистки. 
По-късно, по време на „историческия“ априлски пленум на БКП от 1956, началникът на Генералния щаб на БНА ген. Бъчваров изрича истината, че „в продължение на няколко години основният команден състав на армията бе морално смазан. На 80 процента от бившия команден състав бе обявено политическо недоверие“.
„Народната“ власт винаги е подхождала избирателно към офицерския корпус. Ценните специалисти, които не могат да бъдат заменени веднага, остават по-дълго на служба, докато подготвят заместници. Другите са освобождавани по късата процедура. Последните „царски“ офицери получават заповедите си за уволнение през 1958. Така българската комунистическа власт прилага идеята на Ленин от 1918: максимално да бъдат използвани уменията и опита на командния състав от старата армия, докато червените командни кадри наберат сили и знания. 

Героят от две войни, кавалер на два ордена „За храброст“, командвал и спасил от разгром и унизителен плен своята дивизия през септември 1944 полк. Димитър Младенов, издъхва мъченически в Белене до последната си количка с пръст. Непрекършен, горд, почтен.
Ето и орисията на полковник Гено Генов. Първенец на випуска. Герой от сраженията при Дойран и Завоя на р. Черна. Кавалер на орден „За храброст“. През 1941 основава и командва до 9 септември 1944 бронираните части на България, днешните танкови войски. През октомври 1946 е изселен в Троян, после е задържан от ДС и пращан в лагерите „Росица“, „Куциян“ и „Богданов дол“. През 1947 е осъден от Софийския градски съд по скалъпено обвинение за унищожаване на руски паметник от 1877/1978. Председателят на съда, наскоро завършил в СССР военен юрист, признава пред адвоката му: „Наредено ми бе да го осъдя“. От януари 1948 до март 1954 създателят на броневата мощ на войската ни е зад решетките: Софийския централен, затворите в Стара Загора, Сливен, Пазарджик.  Излиза с разбито здраве, с отнето жилище, без пенсия, без грош. Оттегля се в Троянския балкан и пет години до смъртта си води живота на отшелник.
Не по-малко  трагична е съдбата на храбрите летци защитавали небето на България през 1943-1944, излитали на неравни битки срещу многократно превъзхождащите ги въздушни крепости на Великобритания и САЩ. Майор летец Николай Бошнаков, капитан летец Руси Русев и поручик летец Йордан Йорданов през август 1948 са застреляни на метри от турската граница при опита им да напуснат комунистическия „рай“. Майор Бошнаков командва въздушен орляк и печели 4 въздушни победи през март 1944, ставайки кавалер на орден „За храброст“. Капитан Руси Русев е командир на изтребителния орляк в Божурище от 1942 до 1946. Отстранен е от длъжност след бягството на двама колеги в Италия. Поручик Йордан Йорданов служи в Ямбол.
         Тримата са уволнени при чистките през 1946. После ги разпитват, унижават, уволняват даже от мизерните временни длъжности на хамали, каруцари, бояджии. Организират бягство, но попадат на провокатор от ДС, който ги завежда срещу дулата на  граничари и милиционери.
Оцелелите от комунистическата месомелачка воини са принудени да дирят прехрана с каква да е работа като хамали, каруцари, строители, земеделски или общи работници.
         По-късно, когато жестоката хватка на режима малко се отпуска, повечето възпитаници на военните на Негово Величество училища  завършват второ висше образование, стават лекари, инженери, икономисти, юристи. И дочакват краха на строя, ограбил младостта и кръвта им. Дочакват морална реабилитация за незаслужените унижения, за чистите си пориви, за неуниващата си българщина.

През септември 1944 Г. Димитров нарежда от Москва  да се гори с „нажежено желязо българският шовинизъм, национализъм, антикомунизъм“. Старателните изпълнители скоро му отговарят, че са взети допълнителни мерки „за негласна ликвидация на най-злостните врагове, която се провежда от нашите вътрешни тройки“.
Изпълнявайки чл. 1 от Примирието, България изпраща във войната срещу Германия  450 000 свои синове. От тях загиват 8 337, 9 155 са безследно изчезнали и 22 958 са ранени и заболели. Въпреки жертвите и материалните усилия страната ни така и не получава статута на съвоюваща държава главно заради упорития отказ на СССР-статутът на съвоюваща държава не би позволил на „освободителите“ да окупират безпрепятствено страната ни и да принудят разсипана България да изхранва 600 000 съветски военнослужещи. Те с променяща се численост ни остават „на гости“ чак до 1947.
Кавалери на ордена „За храброст“ като поручик Венелин Попов и поручик Симеон Кожухаров след уволнението си са осъдени на доживотен затвор. Помилвани са след дълги години затвори и лагери. Режимът отрежда същата съдба и за подполковник Тодор Стоманяков, за поручик Георги Кушев, за летеца поручик Стефан СлавовОт всичко 280 военни летци през есента на 1946 са уволнени 240 !  Повечето – „за груби фашистки прояви“. Грубите им фашистки прояви са: защитата на София срещу англо-американските въздушни армади, подвизите на живите торпили капитан Димитър Списаревски и поручик Неделчо Бончев, въздушната поддръжка за войските на Първа българска армия, полетите и победите в небето над Сърбия, Унгария и Австрия.
Летците ни спазват заръката на германския си инструктор майор Кюле, който им казва на раздяла: „Господа, ако се срещнем във въздуха вече като неприятели, изпълнете вашия дълг, защото аз ще изпълня своя!“
 На 20 септември 1944 от летище Балчик се готви за полет самолет „Ураган“ № 27 с командир подпоручик Дянко Марков. Времето е отвратително, а съветските служби отказват да дадат на българските летци данни за метеорологичната обстановка. Младият, но достатъчно опитен пилот и кавалер на орден „За храброст“ запуска двигателите. Двама съветски летци се опитват да го разубедят: „Къде сте тръгнали? Това е самоубийство!“ Самолетът излита. Всички руснаци от изтребителен полк, летящ на ЯК-9, от 27-а въздушна армия на Трети украински фронт, се стичат да видят чудо невиждано – излитане при непрогледна мъгла, при студен въздушен фронт над цялата страна.  Скоро и поручик Дянко Марков ще поеме към своята Глогота: уволнение, лагери, изселвания, принудителна безработица. Полковник о. з. Марков доживява морална реабилитация, отстоява принципите на демокрацията като депутат в 38-то Народно събрание, а днес е неуморен публицист, автор на силни и правдиви исторически четива, на книгите „Заключени слова“, „Пътищата са затворени“ и „Легионерството“, главен редактор на сп. „Един завет“. Син на офицер, капитан Любомир Банковски командва артилерийско отделение от 1-и армейски артилерийски полк на Първа българска армия. Удостоен е с орден „За храброст“. Ала „народната“ власт е приготвила и други награди за героя. Като начало е уволнен от войската. После е изключен от Юридическия факултет при заверен пети семестър. Изселват го от София заедно с жена му и децата, на две и на шест години. Скоро го викат и за малка справка в ДС. Справката трае две и половина години. Разпити, побои, унижения, глад, безсъние, провокатори, психически тормоз. Белене, наричан от концлагеристите академия. Академия за мъжество, за духовно и нравствено усъвършенстване, за себепроверка и негримирано себепознание. Някои се прекършват. Други тихо умират. Но той издържа. После работи като каруцар и занаятчия. Дочаква края на „най-хуманния“ строй. Почетният председател на Съюза на възпитаниците на Военните на Н. В. училища, ШЗО и родолюбивото войнство и гражданство Любомир Банковски е пример за верността на думите, изречени някога от Помпей: „Трябва да се побеждава, а не да се живее !“. Почина през 2006г.

На 8 септември 1944 съветските войски и бойни кораби влизат във Варна. Групи от НКВД и подразделения на военното контраразузнаване СМЕРШ („Смерть шпионам“) арестуват всички български морски офицери, заграбват архива на Щаба на флота, конфискуват корабите, оръжието, боеприпасите и горивото на Морските войски. Архивът е изпратен в Севастопол и не е върнат до днес. Едва тази година български политици (от опозицията) поставиха ясно и категорично искане пред руските власти да ни върнат поне част от безценните за новата ни история документи.
Из доклада на Британското адмиралтейство, прочетен пред Британския парламент на 22 май 1954:
„На 16 юли 1944 от 10 до 19 часа московско време в кремълския кабинет на Сталин се реши съдбата на българските морски офицери от Българския монархически военноморски флот…
Българската част от плана „Балканска чайка“ третира проблемите с пълното и безкомпромисно ликвидиране на българския команден военноморски състав, целия Български военноморски флот и създаването му отново, съгласно новите изисквания и в пълно подчинение на съветския военноморски апарат, ръководен от върховния главнокомандващ Сталин…
В изпълнение на този план в периода септември 1948- декември 1953 от българските комунисти бяха избити, осакатени и опозорени 123 морски чинове, 1204 – оставени без работа, социални обезщетения и социални помощи, 3218 семейства останаха без никакви средства за препитание…“
Какъв по-красноречив документ е нужен?
След 2 юли 1946, когато е приет Законът за ръководство и контрол над армията, от Морските войски са уволнени 92 командири. С унизителна церемония  – късане на пагоните и скверни слова от флота са прогонени отлични корабоводители, щабни офицери, специалисти по минно дело, обичани командири и възпитатели. Уволнен и разжалван е подофицер, който строява ротата, за да се прости с уволнения си командир. Матросите вдигат на ръце и носят до портала  „реакционера-монархофашист“. Останал без работа, достойният подофицер става хамалин на пристанището, скоро се разболява и умира.
Прогонените морски офицери не са оставени на мира и в цивилния живот. Често ги изселват и уволняват. Командирът на свързочна рота мичман І ранг Стойчо Велинов болен от костна туберкулоза, е въдворен на новото си местожителство в гипсово корито.
Малцина знаят, че през есента на 1916 три руски бойни кораба обстрелват Балчик. Съдбата на града би била трагична, ако две брегови оръдия, командвани от капитан Георги Радков, не откриват огън по противника. Скоро един от корабите е улучен от български снаряд и групата се оттегля. След 1944 спасителят на Балчик, храбрият капитан Радков е осъден от „народния“ съд и е разстрелян. Капитан Радков е първи братовчед на големия учен, бащата на военната авиация на САЩ Асен Йорданов. Сестрата на А. Йорданов издава в Париж книга за своя брат, в която посочва тази удивителна подробност.
Нагледен пример за неистовата и безсмислена жестокост на комунизма е съдбата на капитан І ранг Валентин Паспалеев. Офицер трето поколение, Валентин е син на българския генерал Иван Паспалеев и внук на руския генерал Самсонов, освобождавал България през 1877-1878.  Герой от Балканската и от Първата световна война, генерал Ив.Паспалеев умира след тежко раняване през 1917.
Валентин завършва Морското училище, а брат му Леонид става пехотен офицер. През 1944 капитан Паспалеев е началник на Морското училище. После командва Минната флотилия, превърнала Дунав от „път на смъртта в път на живота“, както се казва в заповед на съветски командири, с която награждават български миньори. След Минната флотилия В. Паспалеев е назначен за началник на Щаба на Морските войски. През лятото на 1949 капитан І ранг Паспалеев е повикан на съвещание в Министерството на войната и изчезва.
В подземията на РО-2 го изтезават месеци наред, за да признае, че е френски шпионин. После някакъв тип от милицията разпространява в класа на сина му вестта, че Паспалеев бил английски шпионин. На 30 септември 1950 друг садист радостно съобщава на близките, че могат да приберат трупа му. Бил „починал, докато играел шах“. С брада до пояса, „шахматистът“ неестествено е сгърчил ръка в предсмъртния си спазъм. От мъченията с електрически ток. Така и не са изтръгнали признание чий шпионин е в края на краищата. През 1992 с президентски указ капитан І ранг Паспалеев посмъртно е произведен в звание „контраадмирал“.

STOP THE DOLPHIN MASSACRE - 04.01.2014.

Stop the dolphin massacre
От кого:"Zoe Massey - with Avaaz"  
Кому:"mr.godlieb@mail.ru" 
Вчера, 22:37
Dear friends in the Avaaz Community,



Up to 15,000 dolphins are being killed every year in Peru's waters -- for bait to catch endangered sharks. A new report has forced the government to respond but they're not taking enough action yet and meanwhile the dolphins and the sharks are being killed. We can stop the massacre by threatening Peru's international reputation as a tourism destination. Sign now and share: 

SIGN THE PETITION
I just saw a report on the news in Peru showing how fishermen are slaughtering up to 15,000 dolphins every year -- for bait to catch endangered sharks. The entire story made me sick -- and now I'm fighting to end this nightmare. Will you join me?

My government is starting to react, but they're not taking enough action yet. Dolphin hunting is already illegal and punishable with several years in prison, but authorities are turning a blind eye -- allowing thousands of dolphins and sharks to be butchered. The government cares a lot about Peru's international reputation, especially for tourism, and if we can make them feel embarrassed with a massive global campaign, I'm sure they'll start taking action to end the massacre.

Once I deliver a million signatures from all over the world to the government of Peru, Avaaz will place ads in tourism magazines in countries where most of our tourists come from and the government won’t be able to ignore us! Help me stop the brutal slaughter by signing now:

http://www.avaaz.org/en/dolphin_hunt_peru/?bTihyeb&v=33698

When I saw this horrific hunt I realised I needed to do something about it before our dolphins and sharks are gone forever. So I decided to set up a petition and shared it with my friends and in less than 24 hours over 10,000 people had signed it!

Our oceans are under attack. Sharks and dolphins already face threats from pollution, climate change and entanglement in fishing gear. They play an important role as ocean predators and need to be protected -- not butchered. Many marine ecosystems are on the verge of collapse from which they won't recover and they will not wait while our politicians dither around making empty statements.

Tourism is Peru’s third largest industry, growing faster than any other South American country. Visitors are coming to see our pristine wilderness and eco-tourism is very important. We can create a serious threat by taking out hard-hitting ads in key countries where most visitors are coming from. Our government will realise people not only love our country because of the Machu Picchu and local gastronomy but also because they love our oceans and wildlife. Sign now and share this with everyone:

http://www.avaaz.org/en/dolphin_hunt_peru/?bTihyeb&v=33698

As an Avaaz member I've been truly amazed at our ability to help protect our oceans. At first, I wanted to get 15,000 signatures to represent the 15,000 dolphins that are killed every year but together we can represent all the dolphins and the sharks that can be saved in Peru's waters!

With hope and excitement,

Zoe -- together with the Avaaz Community Petitions Team

This petition was started on the Avaaz Community Petitions Site. It's quick and easy to start a petition on any issue you care about, click here: http://avaaz.org/en/petition/start_a_petition/?30311


MORE INFORMATION:

Dolphins killed for shark bait in Peru (CNN)
http://edition.cnn.com/2013/10/22/world/americas/dolphins-killed-peru/

Dolphin Slaughter Fueled by Illegal Shark Trade (National Geographic)
http://newswatch.nationalgeographic.com/2013/10/24/dolphin-slaughter-fueled-by-illegal-shark-trade/

Revealed: brutal reality of world's 'biggest dolphin hunt' (The Ecologist)
http://www.theecologist.org/News/news_analysis/2122747/revealed_brutal_reality_of_worlds_biggest_dolphin_hunt



Avaaz.org is a 32-million-person global campaign network
 that works to ensure that the views and values of the world's people shape global decision-making. ("Avaaz" means "voice" or "song" in many languages.) Avaaz members live in every nation of the world; our team is spread across 18 countries on 6 continents and operates in 17 languages. Learn about some of Avaaz's biggest campaigns here, or follow us on Facebook or Twitter.
You are getting this message because you signed "EU: Ban Bee Poison" on 2013-04-09 using the email address mr.godlieb@mail.ru.
To ensure that Avaaz messages reach your inbox, please add avaaz@avaaz.org to your address book. To change your email address, language settings, or other personal information, contact us, or simply go here to unsubscribe.

To contact Avaaz, please do not reply to this email. Instead, write to us at www.avaaz.org/en/contact or call us at +1-888-922-8229 (US).
ОтветитьОтветить всемПереслать